Хакуна матата, Кения!

Когато слушах песничката „Хакуна матата” на сър Елтън Джон от мюзикъла „Цар Лъв”, си мислех, че това е просто анимационно словосъчетание. Щом стигнах до Кения, разбрах обаче, че това е любимият местен израз на суахили, който обхваща всички емоции от „Не се коси” до „Давай го по-леко”. Обикновено почивката със сафари в африканската държава излиза около 2000 евро, но ако внимателно следите немските туристически сайтове, има шанс да попаднете на оферта „в послената минута” за 800 евро, заедно с полета. Както се случи с мен. Разбира се, за подредените германци „в последната минута” означава две седмици преди пътуването, така че ще имате време за организация.

Тръгнете ли за Кения, вземете си само памучни, т.е. добре попиващи, и възможно най-леки дрехи. Температурата кръжи около 30-35 градуса, но от влагата и потта сте непрекъснато подгизнали.  Но това са дребни неудобства на фона на безкрайните бели плажове около Момбаса (втория по големина град и едно от най-мащабните  пристанища в Африка) и резерватите за диви животни, където може да стреляте само с камера.  Убиването на животни е строго забранено, така че очаквайте само фотосафари. Националните паркове „Масай-Мара” и „Нгоро-Нгоро” са на малко повече от час път със самолет, но пък най-големият резерват „Цаво”  е на 230 км от Момбаса. А той се е ширнал на 21 000 кв.км.  Слоновете в него са повече от 12 000, а носорозите – 8000. Жирафите и антилопите никой не ги брои.  Огромната територия е разделена на източна и западна част, като първата е по-равнинна и е чиста савана, а втората е вулканично плато с гъсти дървета  и езера. Да видите „Голямата петорка” – слон, жираф, носорог, хипопотам и лъв, е въпрос на късмет. Туристите пътуват в открити джипове с подвижен покрив, а водачите съобщават един на друг по радиостанцията къде са се появили слонове и къде лъвско семейство отива на водопой.    И рой коли се стичат отвсякъде към указаното място, а дивите животни може отдавна да са хванали в друга посока. Но понеже слоновете и жирафите са много, няма начин да не им направите пълна фотосесия. На зебрите и антилопите – също. Африканските биволи са бая боязливи, напук на едрите си габарити, и щом чуят автомобилно ръмжене, се изнасят. Неподозирана скорост развиват и африканските глигани, докато любопитните бабуини, макаци и капуцини дори се нанасят върху покрива на джипа с надеждата да получат лакомство. Най-трудни за намиране са леопардите, които са доста „срамежливи”.  Че и бързи. Докато си почиват на някой клон, е единственият шанс да бъдат уловени в обектива. В замяна на това лъвовете царствено се разхождат покрай джиповете с любопитни туристи и дори  „позират”.  Има ли жирафи, наоколо се навъртат и зебри. Защото „добичетата в пижами” разчитат на дългошиестите си колеги да забележат отдалеч опасността и да ги предупредят. Най-любопитното в Източен „Цаво” е, че слоновете и зебрите са... червени. Никаква мутация! Просто пръстта в резервата е яркокеремидена на цвят и „напудря” животните с фината си червена прах, а и чистоплътните слонове се борят с досадните насекоми, като след баня се търкалят в ярката кал.
Сафаритата в „Цаво” най-често са с преспиване в т.нар. лоджи. Това са луксозни палатки с баня и тоалетна, понякога имат дори климатик. Те са издигнати върху циментов постамент и имат веранда, от която да наблюдавате залеза. А след вечеря край огъня масаите разказват историите на своя народ и танцуват характерните си танци с много високи подскачания.  Тяхното племе са полуномади и известни... крадци. Масаите смятат, че богът на дъжда Нгои ги е назначил за пазачи на добитъка и нямат капка угризение ,когато задигат реколтата на земеделците, за да нахранят кравите си, или пък направо си „пазаруват” кози и телета от някоя ферма. Преди да тръгна за Кения, бях чела книгата на Корине Хофман „Бялата масайка”. Историята на една швейцарка, която отива в африканската страна с гаджето си, влюбва се в масайски воин, продава бизнеса си в Швейцария и цели четири години живее в абсолютно дивото племе, където ражда дъщеря. Чак когато идва време момиченцето й да бъде „обрязано” по законите на масаите (За да не изпитват удоволствие от секса и той да е само за продължение на рода, режат клитора на жените най-често с бръснарско ножче. Варварски обичай, срещу който властите в Кения яростно се борят), тя се връща в родината си. Книгата има такъв успех, че Хофман написва продължение за реинтегрирането си в Швейцария и още една книга за връщането си при масаите 14 години по-късно.
Когато влязох в истинско масайско село, първата ми реакция беше, че вероятно Корине е изкарала там четири дни, които са й се сторили четири години. Според мен няма такава любов, която да накара цивилизована жена, свикнала с удобства и охолство, да остане толкова дълго в село от измазани с кал и тор къщи от пръти, с вода, която се носи от километри, и огнище, на което къкри единствената храна на масаите – мляко и говежда кръв. Месото на кравите се яде само на велики дати, а кокошките и яйцата им са единствено за продан. Масайските колиби са без прозорци, с малки отдушничета за вентилация, но благодарение на това температурата вътре е поне с 10 градуса по-ниска. Единственото обзавеждане са изсушени на слънце кожи, подобни на древен пергамент. Мъжете могат да имат по много жени, а децата се отглеждат общо. Макар официално да са християни, племената се кланят и на бога на дъжда, който им осигурява пашата. Масаите са високи, стройни и красиви. Всяко племе си има собствен знак, който жигосва върху лицата на членовете си. Това е един от древните начини да се бележат, за да избегнат кръвосмешението. Булки могат да се вземат само от съседни кланове. Вероятно за паленето на огнищата си масаите вече ползват кибрит или запалка, но с голяма радост показват на смаяните туристи как при търкане на пръчка от меко дърво в подложка от твърдо пламват козите фъшкии.
Ако масаите ви предлагат автентичти сувенири за продан – не си купувайте. Защото ги дават доста скъпо. Абсолютно същите ще намерите по сергийките в Момбаса или при уличните търговци на светофарите за една пета от цената. От Кения няма какво да си напазарувате, освен ако не държите да си тръгнете с пъстро парео, чанта и чехли от естествена кожа, обшити с мъниста. И безброй издялкани от абанос или розово дърво маски и животинки,  обувалки и пепелници. Най-често гидовете водят туристите в нещо като кенийска задруга на художествени занаяти. Там хем могат да видят с очите си как се правят техните сувенири под навеси от палмови листа на двора, хем да си напазаруват, без да се притесняват от пазарлък – цените са фиксирани.  
Трудно е да се каже, че има типична кенийска кухня. Прекалено дълго са живели като британска колония. Което е добре, защото цялото обучение в Кения се води на английски, а суахилито е просто отделен  предмет. Така че може да се разберете с всекиго.  Иначе единственото условие е да си купувате бутилирана вода. За всеки случай. Нощем не може да ви ухапе комар, защото всички легла са с балдахини ,които грижливата прислуга пуска всяка вечер, и си лягате  като принцесата върху граховото зърно. Интересна за посещение е старата част на Момбаса, разделена на две части:   мюсюлманска – на оманските сунити, и португалска. Там е и изворът с прясна вода, от който е „зареждал” корабите си Васко да Гама, а сега бездомните кенийци го ползват за баня и пералня.
Дори само да отидете на плаж и отдих на брега на Индийския океан, пак ще ви хареса, защото повечето хотели на Диани бийч са с огромни градини, басейни с морска и сладка вода, джакузита и СПА центрове. Е, ако решите да опитате кенийски масаж, ще останете леко разочаровани, защото единствената разлика в традиционното размачкване е маслото от местни билки. Оказва се, че Кения е най-големият производител на чай в света и ще е грехота да не си вземете. Както впрочем и от подправките – шафран, карамфил, кардамон, доматена прах и черен пипер.

Текст и снимки: Магдалена Гигова, вестник „Труд”