Поли Паскова: „Песента е най-добрият посланик, а гласът е енергия...”

Ще отговоря отзад напред на въпроса. Явно съдбата ми е отредила да бъда мъжка майка и снахи да ме гледат! Най-големия си син родих, когато бях в активна състезателна спортна дейност. В момента той е на 19 години и върви по моите стъпки в спорта. Занимава се професионално със спорт в мъжкия отбор на ЦСКА. Вторият ми син е на 11 години и половина. Той е нашият професор в къщата. Малкият ми син, може би повечето от читателите вече знаят, е на година и пет месеца. Чувствам се щастлива! Първоначално не си представях, че на тези години ще гледам бебе, но пък сега не мога да си представя живота без този слънчев лъч. Аз не крия годините си. Даже понякога, когато кажа, че съм играла 26 години в националния ни баскетболен отбор, хората си мислят, че едва ли не съм почнала да тренирам от две-три годишна възраст. За мен е по-важно излъчването на човек, отколкото това как изглежда. За да не бъда директна, казвам, че първото си дете съм родила на 24 години и всеки може да си направи сметка на колко години съм сега – на 42. Чувствам се даже по-щастлива, всяка възраст си има своята красота. В тази особено, жената, е по-зряла, знае какво иска и как да го постигне, защото се съчетават в едно опитът и мъдростта. Но нека да изляза от общоприетите теории и да се върнем на въпроса.

Родена съм в град Банкя. Много от феновете ми смятат, че съм от Банско и често пъти ми се налага, като отида там, да обяснявам на хората, че съм шопкиня. Преди няколко години участвах в международен фестивал в Скопие. Там получих най-голямата награда на журито – първо място и даже македонски композитори ме питаха дали баща ми не е македонец, и пак трябваше да обяснявам, че съм от Шоплъка. Така че това е родното ми място и се гордея с него. Гордея се с гр. Банкя, с уникалния му въздух и чистата вода. Но бях откъсната близо 12 години от него. Наложи се да живея в Бургас и не само там, а и в други градове на България, подписвайки договори с различни отбори. Причината винаги беше по-доброто заплащане. Първоначално бях в отбора на „Славия” – София, след това, „Марица” – Пловдив. Във Варна живях една година. С „Нефтохимик” подписах договор за хубава заплата и квартира. В „Славия” бях с чин старшина, клубът беше военен, заплатите бяха много високи, получихме и апартаменти.

Бих казала, че в спорта постигнах много, не всичко, но много. Това е колективен спорт и невинаги си оценен правилно, макар че имам много първи места, вицешампионски титли, много трети места, имам четвърто място на европейско първенство с националния отбор. Имам и лични изяви като реализатор на България. Била съм в много класации. И все пак впоследствие остава да си ближем раните от травмите, които ни оставя спортът, но и да берем плодовете от качествата, които е възпитал в нас: силата на духа, това да бъдеш борбен, да не се отказваш, с еднаква сила да посрещаш и победите, и загубите, да не се отчайваш. Животът е такъв – той е низ от победи и загуби, няма винаги само хубави неща. Спортът учи също така да бъдеш добър психолог в живота, да бъдеш над дребните неща. Баскетболът е колективна игра и сме играли 15 жени, които сме се борили за 5 места. Знаем какво е повече от две жени на едно място. Там закалката е много голяма, това ми помогна да преценявам много бързо хората, дори само след пет минути от срещата мога да отсея интелекта им и напоследък, това вече извън въпроса, се опитвам да контактувам с хора, които ми импонират, хора, от които мога да науча нещо, т.е. разговорът да е като една прочетена книга. Не обичам елементарни хора, такива, които ме връщат назад в развитието или ме занимават с дребнавости, с кукли и парцалки, както се казва.

Родена съм на 22 юни. Това е едно силно, господарско число, отдавам го на слънцестоенето. Казват, че 22 юни е най-дългият ден от годината. Зодията ми е Рак, но съм закачила доста и от Близнаци, може би контактността. Чувствителността ми и привързаността към семейството и децата е от Рака, а асцендентът ми е Лъв. След 33 години действа точно тази зодия – това е сценичната изява. Лъвът е точно такъв – показен, а след 33 години доминира асцендентът над основната зодия. Може би лъвското е проговорило, тъй като от 33 г., аз смених своя статус, своята професия. Има и числа на живота, моето е 5, това е промяна.

Оказва се, че съм една много сложна порода. Защо точно с пеенето? То винаги паралелно ме е съпровождало, вървяло е ръка за ръка със спорта. Не си представяйте, че съм хвърлила топката и съм хванала микрофона. Не е така! Аз от много малка свиря на акордеон и в ранна детска възраст, може би от 12-13-годишна, знаех сто и няколко народни песни, които в махалата се събирахме и пеехме. От къща в къща ходехме на изпращане на войници, на абитуриенти. Някои от децата бяха взели капаци на тенджери, имахме два акордеона и пеехме на два гласа. Изобщо имаше една веселба. Може би, свиренето на акордеон е развило слуха ми. При баба ми, бог да я прости, която знаеше много песни, са идвали професионални певици, с касетофон в ръка да обогатяват репертоара си. Всъщност баба ми е дала основния репертоар от песни, които извадих от нафталина и по-късно съживих с по-модерен аранжимент. Спортът и пеенето при мен вървяха паралелно, само че спортът беше приоритет, а пеенето ми беше за удоволствие. След като ми направиха две операции на едното коляно, се наложи да прекратя спортната си кариера. А бях в силата си. Тогава, когато бях най-добра, когато бях значим фактор на игрището, когато получавах най-много пари, трябваше да се разделя със спорта поради лекарска забрана.

Аз ясно осъзнах, тъй като имам силна вяра в Бога, че това не е случайно, че няма случайни неща, и някак си много спокойно го приех, защото знаех, че така е трябвало да бъде и че може би друг път ми е предначертан, както се оказа впоследствие. След втората операция родих втория си син – Мишо, с когото бях много щастлива и с когото се гордея днес. Играх още две-три години след това и вече когато станахме носители на купата на България през 1999 г. с „Нефтохимик”, беше последното ми участие. Тогава живеех в Бургас, имах бизнес, магазини и даже имах предложение за работа в чужбина, но прецених, че вместо да ходя, да взимам по 1000 долара и да ям консерви, за да спестя някой лев, по-добре да бъда тук. Условията бяха много добри, заплащането – също. Разказвам тези неща не да видите, че съм била велика спортистка, макар че съм имала много качества и те са доказани във времето, а по-скоро да се убедите, че не съм била от тези състезателки, които са седели на пейката и са викали „ура”. Все пак съм била някакъв фактор в спорта, но явно пътят ми е бил предопределен така, че да поема напред с пеенето.

Сага на въпроса. Защо точно с пеенето? Аз започнах на майтап. Ръка ми подаде Величко Найденов, който тогава беше шеф на Канал 3. Ние и до днес сме приятелски семейства. Много пъти сме се събирали и сме изваждали акордеона на вечеря и той ми казваше: „Поли, ти можеш да пееш (той тогава имаше единствения фолкканал), ти знаеш ли какви певици има при мене? Те нищо не могат!” И аз му казах: „Величко, на тия години как ме виждаш?” Така че той ми подаде ръка. Впоследствие той започна да се занимава с футбол и замина за чужбина, а аз тръгнах напълно самостоятелно в една материя, която беше чужда за мен, но слава на Бога. Замисляла съм се, че много от моите колежки първо правят кариера и след това си намират хората на сърцето и създават семейство, докато при мен трябваше да се получи обратното. Първо да имам семейство и пред всички да докажа, че за хубавите песни няма граници и такива закономерности.

Записвах самостоятелно в едно студио. Първия албум го издаде „Стефкос мюзик”, издаде „Слънце мое”. Там бях включила сбор от авторски песни. Всичко беше авторско. Стиловете бяха толкова объркани и разнообразни, че аз не знаех къде е моето място. Имаше попфолк звучене, имаше гръцко и латино, и естрада, всичко. Аз просто не знаех накъде да тръгна, къде е моето място? Това беше едно лутане. И тогава дойде вторият ми албум, който беше точно в целта. Тръгнах към фолклора, защото усетих, че това харесвам, че това раздвижва кръвта ми и вдига адреналина, точно народната музика. Реших да остана вярна на себе си и не следвам модните течения, а това, което сърцето ми подсказва, че е правилно, и така заложих на фолклора и той не ме подведе. Започнах като хоби в началото, явно тук моят хъс и амбиции проговориха, защото един спортист не може да си позволи да бъде посредствен. Радвам се, че за такъв кратък период на сцената – осем години, не станах една от многото, а успях да извоювам свой стил песни, свой почерк и се наложих със званието „различна”, защото за мен е глупаво да промиваш мозъците на хората и да слагаш пред името си „най-добрата“ или нещо от този род. Нека те сами определят, защото ако за едни нещо е хубаво, за други не е, но когато кажеш, че си различен, има вече аналог и можеш да търсиш много дефиниции, може да си различен като човек, като излъчване, като послание, като стил на пеене, тук вече всеки с различни тълкувания ще погледне към тази дума. Друго ме радва. В последните години се наблюдава едно възраждане, едно завръщане на народната музика в България и аз смятам, че вярната формула на успеха за това нещо основно допринесе по-модерното и по-ново звучене. Народната музика се е развила с годините. По един начин е звучала преди петстотин години, преди двеста, преди сто и сега. Всъщност ние дресираме всичко натам, към основата, към корените на една нация, за да израсне едно здраво дърво и да дава хубави плодове. Така че аз реших, че едни от трите основни неща, за да бъде слушан фолклорът, са: първо – модерен начин на поднасяне; второ – да запази корените, автентичното звучене, и трето – да има правилна дикция, т.е. много ясно да се разбира текстът. Неведнъж съм казвала, че се възхищавам от уникалните гласове на много наши певици, които прославят България от всичките й краища. Заставала съм с лист и химикалка пред телевизора, за да извадя някой текст на песен, която ми харесва, но за тези 3 минути разбирам името на едно цвете и на една майка, нищо друго. Как един млад човек ще го задържиш ти, когато той не знае за какво става въпрос в една песен, нали трябва тази песен да се запее? Така че това е също важно. Другото важно нещо е да се направят по-актуални, житейски текстове, т.е. хората да намират себе си, да бъдат главни герои в това. Хубаво е да пеем за менци, за ливади, но хубаво е да пеем на теми, които ще засягат, ще ударят точно в целта, ще изкарат сълза. Между другото, аз винаги съм казвала, че песента е най-добрият посланик, а гласът е енергия, затова една и съща песен, изпята от различни хора, ще прозвучи по различен начин, ще въздейства различно на хората. Щом успяваш по някакъв начин да разплачеш хората с дадена песен, означава, че ти ги лекуваш, защото сълзите прочистват. Времето, в което ние сме на сцената, казвам ние, защото винаги съм съпроводена от танцов ансамбъл – хората успяват да играят, да плачат, да забравят за тези 2-3 часа своите проблеми, значи, че ти ги изкарваш от стреса, ти ги лекуваш по някакъв начин.

Можеш ли да танцуваш хора и ръченици?

Мога, защото във ВИФ (завършила съм спортната академия) имахме и такъв изпит. Държала съм го на 29 хора и имам шестица.

Преценявам, че с този ръст аз съм достатъчно голяма жена и запълвам сцената. Смятам, че не е подходящо за моя имидж или за стила, който съм наложила дотук, да подскачам на сцената и да се развихрям, някак като че ли не ми отива. Аз мисля, че с жестовете си влагам достатъчно послания към хората.

От твоето семейство някой иска ли да се занимава с музика?

Средният ми син е много музикален, свири на пиано, мисля, че има много добър глас, а сега залагаме на най-малкия, когото разхождах в корема до 9-ия месец по Щатите и в момента щрака с пръсти пред всички фолклорни телевизии, свива крака, играе, има си маниер и стил на танци вече. Да са живи и здрави, каквото е рекъл Господ, това ще стане, не съм амбициозна майка, важното е да станат хора в истинския смисъл на думата.

Да. Защо да не нося!? Нямам никакви комплекси. Чувствам се пълноценна жена.

Днес каза, че си отделила време за себе си. Когато си свободна, какво правиш?

Много трябва да се замисля, защото това е трудно нещо като понятие – „да си свободна”. При мен почивката е, като си сменям дейностите, типа работа. Примерно има период, в който съм много натоварена – пътувам, пътувам след това умирам. Участия, участия. Прибирам се в 4 часа сутринта. На другия ден до обяд не съм адекватна и тръгвам отново, например Бургас или Силистра, и това са огромни разстояния. Концертът свършва вечерта, вечерям и докато се прибера, се разсъмва.

На много участия ли ходиш, често ли оставяш децата си сами?

Определено аз малкия го кърмих до деветия месец, той беше с мен навсякъде по участия. Прекъснах го във Франция миналата година на едно турне. Отсъствах близо седмица и се наложи с хапчета да го отбия, за което горчиво плаках, защото усетих, че късам връзката с него. Много тежко го преживях. Не съм робувала на това, че ще си разваля бюста или нещо такова.

А за свободното време – аз съм човек на крайностите. Има дни, в които мога да спя по цял ден и да бъда по пижама от сутрин до вечер. Хапвам нещо и си почивам с книжка. Има дни, в които ако сложиш трима души срещу мен, не могат да свършат същата работа за деня. Така че организмът ми сам си показва кога е преуморен до краен предел и си иска тази почивка. Тези дни мога нищо да не пипам, този период за мен е като акумулатор за следващия, който е ударна работа.

Кое е мястото, на което винаги искаш да се завърнеш с удоволствие?

Вкъщи. Това е еднозначно за Рака, направила съм си такъв уютен дом, че просто оттам понякога не ми се мърда. Иначе съм обикаляла в 17 щата в Америка на концерти, а преди това като спортистка също.

Относно турнето ми в Америка мога да разкажа много неща. Искам да знаете, че фолклорът въздейства много силно на хората, които са отвъд океана, защото емигрантите там са повече, отколкото в Западна Европа. Реално те осъзнават, че в кръвта им, в ДНК-то им е заложен фолклорът. И това е малкото нещо, което ги разплаква и разчувства. Аз също плаках два пъти на мои участия, не можах да се въздържа при вида на разплаканите хора, на песента „Моя страна, моя България”, вдигнали високо ръце нагоре, хвърлих микрофона, седнах и не можах да продължа. Имаше хора със зелени карти, които по една или друга причина не могат да се върнат, защото са изтеглили големи кредити. Всички живеят сравнително добре. Бях на гости при милионери – българи, преуспели много, бях и при по-бедни и по- нормални семейства, хора, които едвам оцеляват. Преди време, когато посетих Щатите, като спортистка само гледах лъскавите, хубавите неща и цъках като часовник. Тогава през 1990 година, знаете какво беше тук, купонна система, какъв удар беше да видя всичко това, докато сега погледнах с други очи на Америка и на нашите емигранти. Животът изобщо не им е лесен, стресът, в който живеят е невероятен, защото те живеят добре, но са затънали в 50- годишни кредити, които трябва да се изплащат. И затова много от тях пращат пари на близките си, но рядко идват тук. Според тях от фолклора се излъчва магия. В къщите им имаше колекции – скринове с народни носии, дори един от тях имаше 14 скрина, пълни с носии. Знаете ли, че бяха с етикет от Кореком! Имаше по стените им карти на България. В други къщи пък имаше кукли с носии по стените.

Какво според теб ще бъде развитието на попфолка след 10 години?

Според мен попфолкът е празна ниша на българския фолклор, един по-комерсиален ритъм, който липсва във фолклора. Във фолклора песните са по-кахърни и липсва точно това нещо, което може да те качи на маса. Навремето също е имало такива оркестри – чалгии, които по време на сватба са свирили такива ритми. Понеже това беше дълго забранявано, и сръбската музика, и такъв стил, за това така широко се отвориха вратите и нахлу през 90-те години. Беше поднесено по много добър начин с млади момичета и лъскави коли и всъщност това успя да запълни тази празна ниша на фолклора. Нещото, което правя от няколко години, е да правя попфолк на български, на фолклорна основа.

Радвам се, че в много градове, села, общини и площади, аз освен изпълнител се чувствам като мисионер, като проповедник на българската националност. Факт е, че всички ме слушат и плачат, когато им пея.

март/април