Ернестина Шинова: Използвай вдъхновението на мига!

„Ернеста” означава „наказание Божие” или по-точно надеждата на хората, че Господ ще накаже грешните.

Баба ми е испанска еврейка и аз нося нейното име. Тя се казваше Ернеста, а Ернестина е умалителното.

Баща ми е известният писател Чавдар Шинов, а майка ми беше една много красива жена и работеше като икономист в БТА. Имам също и по-малка сестра.

Ни най-малко – като дете мечтаех да стана лекарка.

Не помня.

Още като студентка играх на сцената на Младежкия театър две главни роли в две различни постановки. След това обаче незнайно защо ме разпределиха в Бургас, където една година снимах филма „Петък вечер”, т.е. не участвах в театрални представления. На втората година вече се изявявах в над 10 пиеси, и то с много добри роли.

После се случи така, че заминах за Италия, където живях около 9 години. Постановката „Звезди над утринното небе”, в която играех Лора и която се постави около 220 пъти, ме изпрати там. Моите колеги италианци и до днес не вярват, че броят представления, които съм изиграла, е толкова голям. „Една за всички, всички за една” например се постави на сцена над 300 пъти, което за техния театър е нереално. Те не вярват, защото не могат да си представят как може да се играят едновременно няколко роли. В Италия се прави една постановка, изиграва се определен брой пъти и след това се прави друга.

Едва ли не другата ми родина. Там си имам мои местенца, заведения, приятели, изобщо свой живот, с който е трудно да се разделя. А и не е нужно – ние често пътуваме дотам.

Киното също не остана на заден план. Още от първи курс във „ВИТИЗ” снимах един много слаб филм, след това – „Цигуларката”, общо имам около 25-26 роли.

Налудничава, в добрия смисъл на думата. Най-важното обаче е, че се получи много добре. Напълно удовлетворена съм от резултата и приканвам всички ваши читатели да го гледат – със сигурност няма да сбъркат.

Двамата с Деян играем четирите главни роли – 2 отделни семейства – и това за нас беше страхотно предизвикателство. Изключителна рядкост в кариерата на един актьор е да му се даде възможност да се разгърне до такава степен.

И да, и не. Общо взето, трудно можеш да избягаш от себе си, когато правиш нещо такова.

Страшно много се гордея с тази награда, защото тя е давана на актриси от ранга на Невена Коканова и Цветана Манева, и за мен е голяма чест, че и аз съм в този списък. Тук е мястото да подчертая, че моят колега Деян Донков заслужава това отличие точно толкова, колкото и аз, но по незнайни причини не беше удостоен с него. Аз категорично разделям тази роза на две и му давам половината.

Безспорно. Това е поприще, в което не можеш да си позволиш да бъдеш посредствен. Истинското щастие във всяка една професия е да си тежиш на мястото и да знаеш, че си от добрите в нея. А това носи страхотно удовлетворение.

Трябва да притежава талант.

Убедена съм, че всеки човек има някаква дарба. Въпросът е да я открие, да я развие и да се посвети на нея. Тогава ще бъде щастлив човек, каквото и да прави, а това, което прави, ще бъде изкуство.

И ние се чудим как стана тази работа. (Смее се.) Познаваме се от много отдавна, тъй като и двамата учихме в прочутата 118-а гимназия, от която излязоха личности като Ицо Шопов и Силвия Въргова. Тогава обаче всичко беше по-скоро детска игра, но все пак явно човек върви към съдбата си.

Чак когато вече бяхме студенти във ВИТИЗ. През годините няколко пъти се разделяхме поради несходство в характерите, но в един момент установихме, че съдбата е решила да сме заедно. До последно изпитвах страх да не стъпя в дълбокото, което се оказа наистина толкова дълбоко, колкото съм си мислила тогава, и е трябвало да взема мерки навреме, но ето сега крайния резултат. (Смее се.)

От 1987 година насам.

Приличаме си по всички генерални позиции за живота, но се различаваме в абсолютно всяко друго нещо…

Непоносим като всички останали мъже (смее се), с тази разлика, че е много талантлив. Иначе е готин пич, стига да не ти е в къщата. (Смее се.)

След толкова дълго съжителство с един отвратителен характер човек се научава да се примирява с всичките му недостатъци. (Смее се.)

Ражда се трета!

На 13 години.

За момента Йоана категорично отказва всякакви артистични изяви.

Да бъде добър човек! Смятам, че едно от основните достойнства както на мен, така и на Андрей, е това, че сме качествени хора.

Имам най-различни видове хобита, но само едно от тях оцеля през годините – събирам си чаши. В колекцията има всякакви видове – порцеланови, стъклени, ръчно рисувани, китайски чаши, много стари чаши на по 200 години… Но, както казва Андрей, най-хубавото в цялата работа е, че не пия. (Смее се.)

Първо Андрей ми донесе една малка сребърна чашка, а после, като снимах някакъв филм, един пич от реквизита, с риск да си навреди, ми подари още две. След това попаднах на едни много мънички и готини порцеланови чашки, и така са породи тази моя страст.

Защо да пиша книга, като Андрей пише сценарий, пък аз го играя… (Смее се.)

Аз самата много обичам писателската дейност, още повече че баща ми като виден литератор е създал у мен такива умения, но този начин ми се струва доста по-скучен – а ако го изиграеш, можеш да използваш вдъхновението на мига.

Ние сме традиционалисти в най-голяма степен и аз много ги уважавам, защото може би това е единственото непроменяемо нещо, на което можеш да се опреш през годините. Приготвям точно седем ястия на Бъдни вечер, като оставям свободен прибор за ангела, който ще дойде.

Ситуацията е следната – Андрей купува елхата, която обикновено не е тази, която ние с Йоана искаме, и двете започваме да я подреждаме. През това време тя чупи играчки, Андрей й се кара, а аз украсявам. След това вече той казва скептично: „Е, не се получи много хубаво”.

Андрей обикновено ми подарява бельо, като не мога да отрека, че ми избира най-хубавото такова. Другият негов невероятен подарък е нашето куче Сибир. Но като се замисля, най-близкият до сърцето ми е един пръстен с диамант, който Андрей ми подари в момент, в който нямахме никакви пари.

В такива светли дни единственото, което човек трябва да си пожелае, е здраве.