Живко Колев

сп.Мери, септември 2014 

Живко Колев: Миг сме на земята и е ужасно глупаво да се убиваме за политически или религиозни пристрастия, за малко повече пространство, заради цвят на кожата, за пет банкноти от хартия, за жената на приятеля...

Живко Колев е не само един от най-добрите, но и най-известни автори на песни. Този месец, както сам сподели, той ще празнува не един ден, не два, а цял месец своя юбилей – 60 години. Смята, че светът е малък, но за да го обиколиш и видиш, е много скъпо и почти неосъществимо. Но си е друго да си там, да пипнеш, да се измокриш в реката, да се помолиш в катедралата, да погалиш костенурката, да хапнеш начос, да погледнеш света от 800 метра, да целунеш мулатка, да танцуваш самба, да почукаш на вратата на Дядо Коледа...Затова той не спира да пътува!

Господин Колев, 60 години са много и малко. Много за какво и малко пак за какво?

Някъде казах, че се чувствам на 30 години, като физика и психически, емоционално. Един улегнал мъж на тази възраст не може да е толкова щур и непредсказуем. Все още се хвърлям в живота, както казват фолкаджийките "на макс", годините не са ми попречили да върша глупости, да ходя по купони, да пиша за любовта и красотата.

Ще си позволя да ви предложа едно стихче, което може би отговаря на въпроса:

Не проклинам съдбата си - Бог я отрежда
и се радвам на всичко, на слънце и дъжд,
и обичан и лъган, но вечно с надежда,
аз съм още момчето, а всъщност съм мъж.

Дотук май отговорих на въпроса за какво са малко, т.е. годините не са успели да сломят моя дух и физика. Много за какво, сигурно за намек, че идва и една друга възраст. Понякога се хващам, че като че ли ме е страх от това.
Или по - точно съжалявам, че стремително бързо минават годините. Много ми е мъчно да гледам почти безпомощни възрастни хора, такива, които пълнят болниците и поликлиниките, армията от белокоси и сбръчкани пенсионери. Измъчва ме това, че са онеправдани, изтормозени, бедни, че децата им не са до тях, а са някъде на тежък гурбет, за да им изпратят по някой лев. Представя ли се в същото положение ми се доплаква. А то ще дойде скоро, искам или не. Поне физически ще го усетя. Писал съм, че всяка възраст има своя страст, своя красота и обаяние..., ала - бала, май съм си измислял, направо си е страшно.

Какво Ви предстои в най-скоро време?

На 18-ти септември в НДК ще се състои фестивала "София пее", където имам песен в конкурсната програма, изпълнена от Дани Милев, по музика на Иван Кутиков, който работи в Холивуд. На същия конкурс, Йорданка Фандъкова ще ми връчи награда за цялостно творчество.
От 10-ти септември започвам снимки с БНТ за 50-минутен филм в Свети Влас за мен и моето творчество, който ще се излъчи през Коледно - Новогодишните празници. За снимките от Италия ще пристигне моят приятел Франческо Бачини, звезда със 17 албума и две издадени книги.

Какво Ви дава известността? А какво Ви взема?

Никога не съм се изживявал като "звезда", лицето на една песен е изпълнителят, на една шоу-програма са артистите. Малко ме е боляло, когато казват - песента на Васил Найденов или Силвия Кацарова например, защото тя е на авторите, а певците просто я изпълняват, но това е, има хора, които стоят зад кулисите и никой не ги вижда, макар че без тях не може. Известен със сигурност не съм, може би само в гилдията, но и това може би не е така, защото младите нахлуха яростно, отричайки всичко, което е направено преди тях, без никаква приемственост. Те дори не са чували и имената ни. В този смисъл чак толкова ползи нямам, но по - добре е, че нищо не ми взема популярността, защото виждам какво е при певците. Добре е да те спират за автографи, но в един момент ти дотяга, а не можеш да се скриеш от папараците, нямаш вече личен живот, не можеш да отидеш на заведение, на кино... Е, аз не съм от тия.

Не знаем нищо за Вас и семейството Ви? Как се насочихте към музиката? Близките Ви с какво се занимават?

Защото не ми се разбулват толкова много обстоятелства, сега и преди, толкова несподелени мигове... Може би един ден ще опиша всичко и ще е интересно, не защото съм аз и заслужавам да се чете биографията ми, а защото има хиляди драматични, трагични и комични картини, които си струва да се нарисуват. Един голям композитор и страхотен човек и приятел - Светозар Русинов, с когото в един момент станахме почти неразделни, пръв започна да пише песни по мои стихове. Нямах изобщо усещането, че това ще ми стане професия, че мога да върша тази работа, но Бате Заре ме окуражаваше и малко по малко...Започнаха да ме търсят и други композитори и певци, започнах да работя и за телевизията, влязох в тези среди, та досега.
Приятелката ми Вержи, с която живея от 17 години е медицинска сестра, синът ми Томас е на 23 години, преди седмица стана бакалавър по финанси и му предстои магистратура, след което ще замине за Виена за постоянно, там живеее майка му. Това е, нищо оригинално. Имам чудесна връзка, вече 17 годишно съвместно съществуване с Вержи и изобщо не си представям живота си без нея. Ако обаче изместя въпроса и го заменя с този, дали тя ми е музата, о, не ако е тя, нямаше да напиша нищо досега. Истината не само за мен, а за всеки творец е, че се работи главно по поръчка и дисциплината е много важна. Времето е такова, че от поезия у нас не се печели много и за да си храниш семейството, ти е необходимо количество, което при всеки случай е за сметка на качеството. Или да караш такси и нощем да пишеш. Но така и двете неща няма да вървят, малка държава, малък пазар, тотално подценяване, престъпно пренебрегване на авторските права. А текстовете за песни са нещо по - различно, то си е по- скоро занаят, майсторлък, иска се опит, музикална култура, малко талант и 99 % късмет.

Най-важните неща в живота Ви?

Може би здравето, щастието и парите, макар че трите неща са взаимно обвързани. Лошо е, че здравето и щастието се купуват и струват много - много пари. Най - голямото щастие е, да не осъзнаваш колко си нещастен. Има подобни класации за щастливите нации и ние сме някъде в края, най-щастливи са племената в амазонските джунгли, инуити, но и цивилизовани нации като руснаци и американци. Щастието е трудно обяснимо, като любовта е. Понякога знаеш, че е в сърцето ти, в очите на хората, в чувството, че си жив... Виждаш го, а не можеш да го опишеш. Или го описваш като мен в хиляди стихотворения и накрая разбираш, че нищо съществено не си казал. Какво е щастието - сигурно е това, да се чувстваш добре или нещо повече. Сигурно има връзка с парите и особено с многото пари, макар че хората - странно защо - не искат да си го признаят, може би не е праведно. Сигурно има връзка и с големите любови, макар че там има и трагични последици, и по-скоро нещастие. Е, как да кажа дали съм бил щастлив, като не мога да опиша щастието. И дали онзи с каскета, който е събрал днес два лева на улицата, не си ляга с по-широка усмивка от мен. Спорно е.

Кои са любимите създадени от вас песни? А любимите изпълнители, с които работите?

Разбира се, че любимите ми песни не са мои, аз пиша само текста, а освен него, за да има песен, трябват поне още три компонента - музика, аранжимент и изпълнение. В последните години една песен няма никакъв шанс без клип или по - просто визия, така че аз правя само 20% от нещата. За да стане хит, или поне хората да я знаят, се налага тези компоненти да са почти равнопоставени и то да са пипнати майсторски. Това обаче е много рядко съчетание и обикновено, най - хубавите ми неща като поезия никой не ги чува и обратно, както казват Божа работа е създаването на хит. Е, всичко което изпее  Васил Найденов например, е орисано да се помни сигурно 100 години и тайната се крие основно в неговата харизма. Това е по - важно от таланта да пееш. Той и сам да е на сцената, я пълни, концерт от три часа  преминава сякаш за миг, необяснимо е.
Аз съм написал 14 текста за Васил и почти всички са правени през 1984 - 85 г. Преди тридесет години се работеше с него трудно, сега не знам как е. Дали беше капризен или перфекционист, но на една песен се правеха десетки варианти на аранжимента, после се връщахме на първия...Той не е импулсивен, не взема светкавични решения на момента като мен, малко е страхлив, мнителен, но може би така трябва, щом всички пеят песните му и ще ги пеят.

Какво Ви радва?

Радват ме всички човешки неща - глътка въздух, кора хляб, червенината на залеза, мирисът на колендро̀ в житата... Но някакси без височината на годините, човек не вижда и не чува всичко това. Миг сме на земята и е ужасно глупаво да се убиваме за политически или религиозни пристрастия, за малко повече пространство, заради цвят на кожата, за пет банкноти от хартия, за жената на приятеля...Радвам се, ако някоя от песните ми е достигнала до сърцата на хората, дори ако от нея извира страдание.

Напоследък много пътувате. Ако можете веднага да заминете някъде, къде ще е?

Светът е малък, но за да го обиколиш и видиш, е много скъпо и почти неосъществимо. Остават ни филмите и разказите на успелите да открият ново кътче. Но си е друго да си там, да пипнеш, да се измокриш в реката, да се помолиш в катедралата, да погалиш костенурката, да хапнеш начос, да погледнеш света от 800 метра, да целунеш мулатка, да танцуваш самба, да почукаш на вратата на Дядо Коледа...Пътувам често в чужбина заради желанието да видя докъде е стигнал човешкия разум, човешката мисъл, какво е направил с ръцете си нашият предтеча. Но неволните сравнения в стандарта на живот, в инфраструктурата, в настроението по лицата на хората ме побъркват. Само така можем да видим къде сме ние, кой живее в миналия век и кой век напред. Всичките тези сравнения не са в наша полза. Но ние сме виновни, не 200 политици, не 15 министри и седем партии, това трябва да се разбере от всеки, не неопределеното "те", а определеното"ние". Познавам стотици, които денонощно псуват държавата и крещят срещу корупцията, но те са първите, които срещу 100 лева ще предадат приятелите си и честта си. Това е манталитет. Не можеш да наложиш демокрацията като начин на мислене, ако ти имаш друго съзнание.
Аз мога веднага да замина навсякъде, така и правя, решавам днес и утре тръгвам. Но не мога да остана там, защото и банално да звучи, тук са ми корените, а и годините ми пречат да съм авантюрист.

Как се виждате след 10 години?

Е, на 70 как може да се вижда човек - млад, рус, синеок, сексуален завоевател, обикалящ до сутринта модерните заведения... Едва ли, но дано да съм както в момента - в добра физическа форма, добър дух. Дано да са добре и близките ми, а и цялата нация, от това зависи просперитета и на отделния индивид.
Българинът е казал:" Не искам да съм добре, важното е съседът да е зле". Май няма никъде по света подобен фолклор. Страшно е, че се раждат такива бисери, че има подобно мислене, че злобата и завистта живеят между нас. Няма да имаме розово бъдеще, ако настоящето ни е рисувано с черни краски.

А страната ни?

За жалост не съм оптимист, по - скоро съм реалист. След 20 - 30 години демографската криза ще ни разсипе и ще останем 4 - 5 милиона. Ще се изхранваме с помощите от емигрантите. Пак няма да се плащат данъци и осигуровки, ако правосъдната ни система е същата - корумпирана и неефективна. Ще си правим черно тото, ще си въртим едни пари и стоки през десет ръце. Пак няма да имаме Нобелов медалист, нито "Оскар" за чуждоезичен филм, ще ни претрепват отборите от Босна, Сан Марино и откъде ли още не. Разслоението ще се задълбочи. За да догоним западните страни, те трябва да спрат за 40 години на едно място, а ние да направим чудеса. Малко вероятно. Безизходица, за която не виждам вярно решение. И ако още си играем на сини и червени и не се сплотим като народ, дори и с цената на огромни компромиси, нищо хубаво не ни чака.  За разлика от много мои колеги и приятели, аз съм доста скептично настроен. Много сме зависими от задвижването на една голяма икономическа машина. Просто не виждам кога ще започнем да произвеждаме и да имаме конкурентни стоки, от които да печелим. Ако трябва да се сравняваме с  Германия например, та тази държава бе буквално срината след войната, започна от нулата, а сега е водеща икономика. Деморализиращо звучи, А ние. Жалкото е, че от нашия интелект и нашето изкуство печелят други страни - тези, в които избягаха толкова много българи.