Арнолд Шварценегер - зов за завръщане

Конкурсът Мистър Олимпия процъфтяваше. Джо Уидър периодично полагаше усилия да разширява бизнеса си по цял свят, затова Международната федерация по бодибилдинг организираше тазгодишното състезание в Сидни, Австралия. Всъщност аз бях поканен на събитието като коментатор за телевизия „Си Би Ес”. Хонорарът ми щеше да е много добър, но примамливостта на офертата се стопи веднага щом усетих желанието да се състезавам отново.

Видението кристализира в съзнанието ми и стана неустоимо. Завръщането ми на върха бе идеалната подготовка за Конан. Така щях да покажа на всички кой е истинският крал – и истинският варварин. Франк Зейн държеше титлата от три години, а поне дузина от останалите участници бяха лесни за побеждаване, в това число момчета, които срещах в залата всеки ден. Единият от тях бе Майк Менцер от Пенсилвания, висок 172 см, с тъмни увиснали мустаци, който се класира втори в оспорвана битка предишната година. Рекламираше себе си като новият говорител и гуру на спорта и винаги цитираше философията на Айн Ранд. Често плъзваха слухове, че ще се завърна на състезателния подиум, но аз знаех, че ако отричам всичко и се включа в последния момент, тази несигурност ще измъчва хора като него.
Мария смяташе решението ми за неразумно.

- Ти вече организираш състезанията – подчерта тя. – Ти напусна бодибилдинга като шампион, а това може да настрои хората срещу теб. Освен това може и да не спечелиш. – Знаех, че беше права, но желанието да се състезавам, не минаваше. – Ако имаш толкова много излишна енергия, защо не научиш испански, преди да заминеш на снимки в Испания?

Провалът на Теди да получи президентската кандидатура на демократите бе твърде прясна рана и тя не искаше да рискува отново. Предишната нощ се бе разстроила, когато Мохамед Али, завърнал се след оттеглянето си в опит да стане първият четирикратен световен шампион в тежка категория, бе разгромен от настоящия шампион Лари Холмс. Прие го като предзнаменование.

Но аз просто не можех да се откажа. Колкото повече мислех за това, толкова по-примамлива ми се струваше идеята.

Една вечер, за моя изненада, Мария промени мнението си. Каза, че ако все още искам да се състезавам, ще ме подкрепи. И се превърна в невероятен партньор.
    Мария беше единственият човек, на когото казах. Франко, естествено, подозираше. Дългогодишният ми приятел вече бе дипломиран хиропрактик и работеше като мой тренировъчен партньор в подготовката ми за Конан.

- Арнолд – казваше ми, – Олимпия наближава. Трябва да участваш и да шокираш всички.

Някои от момчетата в залата се чувстваха много неспокойни. Когато видяха, че започнах да правя двучасови тренировки по два пъти на ден, просто не можеха да разберат причината. Знаеха, че ще играя Конан, а аз им бях казал, че ролята изисква да съм релефен. Да, щях да ходя в Сидни, но бях поканен като коментатор, нали така? Освен това конкурсът Мистър Олимпия бе само след пет седмици: никой не би могъл да започне усилени тренировки толкова късно и да се подготви за участие! И все пак те не бяха сигурни, а аз не спирах да подхранвам съмненията им. Седмиците минаваха, състезанието наближаваше, а аз просто се усмихвах на Менцер от другия край на залата и го вадех от кожата му.

Това бе най-тежката ми подготовка до този момент, което я правеше много забавна. Бях удивен колко дълбоко се ангажираше Мария с всяка моя стъпка, макар че имаше своя цел, върху която да работи. Естествено, тя бе израсла покрай различни спортове: не бодибилдинг, но бейзбол, футбол, тенис, голф, а то е все същото. Тя разбираше защо всяка сутрин трябваше да ставам в шест и да тренирам два часа, а понякога ме придружаваше и в залата. Вечер идваше да ме види колкото да хапнем малко сладолед, а на практика изяждаше и моя. Целият ентусиазъм, който влагаше в предизборната кампания на Теди, сега бе прехвърлен върху мен.

Конкурсът Мистър Олимпия се провеждаше в „Сидни Опера Хаус” – великолепния архитектурен шедьовър, оформен като редица от платноходки покрай пристанището на града. Франк Синатра бе имал изява там точно преди нас. Беше истинска чест да се появиш на такова място – и сигурен знак, че бодибилдингът печели все по-голяма популярност. Паричната награда беше 50 000 долара, най-високата сума, предлагана досега, и петнайсет шампиони, регистрирани за участие, което превръщаше състезанието в най-голямото поле за изява до този момент.

Оперната сграда се оказа идеално решение при избора на място, защото още от деня на пристигането ни състезанието се изпълни с драма, емоции и интриги. Настъпи пълен хаос, когато обявих, че не съм дошъл да коментирам, а да се състезавам. Официалните представители на федерацията проведоха обсъждане: може ли участник да се включи в състезанието, без да се е регистрирал предварително? Осъзнаха, че няма писано правило против това, така че ме допуснаха до участие. После се надигна недоволство срещу определени правила на самото състезание – под формата на петиция, подписана от всички културисти, с изключение на мен. Наложи се организаторите да започнат преговори, за да избегнат хаоса. След дълги разправии и суматоха те се съгласиха не само да приемат промените, но помолиха участниците да одобрят и самите съдии.

Всички тези задкулисни маневри извадиха на показ една страна от характера на Мария, която ме накара да се сетя за Юнис в действие. Макар че Мария се опита да се разграничи, тя имаше политическите инстинкти на майка си и бе твърде мъдра за годините си. Когато в политиката назреят спорове и започнат да се оформят лагери, трябва да сграбчиш случващото се и да действаш много бързо. Тя беше в центъра на събитията със светкавично бързите си изводи и много полезни съвети. Проведе нужните разговори с точните хора и ми помогна да избегна опасността от изолация или странични удари. Беше истинско животно. Чудех се как някой, който никога не бе имал нищо общо със света на бодибилдинга и който току-що бе срещнал участниците, успя да се намеси толкова бързо, компетентно и ефективно.

В крайна сметка аз спечелих седмата си титла Мистър Олимпия. Но победата остава спорна до ден днешен. Съдиите се разцепиха в гласуването – 5:2 в моя полза срещу най-близкия състезател след мен - Крис Дикерсън от Съединените щати.

Това беше първото неединодушно решение в историята на Мистър Олимпия. Когато обявиха името ми, само половината от двехилядната публика ме подкрепи с аплодисменти и за пръв път през живота си чух освирквания.

Веднага след това един от първите пет финиширали участници започна да хвърля столове зад кулисите, друг разби купата си на парчета в района на паркинга, а трети обяви, че завинаги се отказва от бодибилдинга.

Тренировките за състезание и поредната победа ми доставиха удоволствие, но след трезва преценка трябва да призная, че този епизод не беше от полза за спорта. Създаде много разногласия, а аз бих могъл да постъпя по различен начин. Старите другарски отношения в бодибилдинга вече ги нямаше. В крайна сметка се помирих с всички онези момчета, но с някои от тях ми отне години.