Ал Пачино

Истинската му голяма мечта е да стане прочут бейзболист.

Преди 27 години редакторът ми от сп. „Плейбой“ звъни по телефона с новината, че Ал Пачино най-сетне е съгласен да даде интервю, така че дали проявявам интерес? Разбира се, отвръщам аз. Кой журналист би останал равнодушен? Само че е налице уловка: Трябва да летя за Ню Йорк още утре, а срещата е насрочена за други ден. Няма как да се подготвя в такъв кратък срок, казвам аз. „Гледай сега – вика редакторът, – той казва, че ще даде интервю само на онзи, който е взел от Брандо.“

Пачино е прочел интервюто, което направих с Марлон Брандо за юбилейния брой на „Плейбой“ по повод 25-годишнината на списанието този месец и видимо си е казал, че щом съм достатъчно добър за Брандо, ясно, че съм подходящ и за него. И така, на другия ден заминавам за Ню Йорк, за да не се прибера близо месец.

Преди срещата в главата ми се е загнездил един образ: Майкъл Корлеоне, разбира се. Синът на Дон Корлеоне. Вторият Кръстник. Студен като лед. Човек, който е в състояние да измъкне скрит зад тоалетното казанче в няка  къв ресторант пистолет и да наниже куршум в челото на корумпирано ченге. Мъж, който има сили да обещае пред съпругата си, Кей, че никога няма да я излъже, докато от устата му в момента излиза лъжа. Същество, което може да целуне по-възрастния брат, Фредо, преди да го изпрати на смърт. Вторият образ в съзнанието ми е на Сони Уорцик – сексуално объркан банков обирджия неудачник от Бруклин, който има наглостта да дефилира пред въоръжена до зъби полиция, телевизионни камери и аплодираща тълпа с възгласи: „Бунт! Бунт!“ Това са, значи, мъжете,
които съм тръгнал да разпитам: хладнокръвен и пресметлив мафиотски бос и необуздан банков обирджия, романтик с извратени представи за справедливост.

Мъжът, който ми отваря входната врата на своя апартамент, разположен в типична за района сграда на 68 улица, между „Мадисън“ и Пето авеню, няма нищо общо с когото и да било от двамата. Те са скрити у него, разбира се, но ще минат години, преди да се запозная с тях наистина. Първото ми впечатление от Ал Пачино е за донякъде свит и много предпазлив актьор, който е принуден да се справя с  допълнителното натоварване от битността си на филмова звезда. Начинът му на живот извиква в съзнанието един стих от „Хамлет“: „Дори в орехова черупка затворен, пак мога да бъда господар на безкрая“. Тристайният
му апартамент се състои от неголяма кухня с очукани уреди, спалня, в която доминира неоправено легло, тоалетна с постоянно течащо казанче и дневна, обзаведена като обиталище на крайно изпаднал градски жител от сцената на треторазряден театър. Познавам наистина бедни хора, които живеят при доста по-прилични условия. Което ме накара мигом да харесам този мъж с толкова очевидно непретенциозни материални нужди. Из цялото жилищно пространство са разхвърляни евтини издания на Шекспирови пиеси с прегънати ъгълчета на страници, купчини сценарии, сред които един по „Човешкия жребий“ от Андре Малро, даден му съвсем наскоро от Коста-Гаврас. В това жилище, в караваната му, разположена край снимачната площадка на „Фатален партньор“, както и в
няколко ресторанта, ние разговаряме ежедневно – понякога в ранни зори. В продължение на час-два той остава изтегнат върху канапето, сетне скача внезапно, за да отиде в кухнята и запали цигара от газовия котлон, поглеж да часовника, ходи насам-натам. Една вечер долавям миризма от нещо запалено, тичаме в кухнята и двамата, за да заварим пламнала огнеупорна домакинска ръкавица. Пачино взема преспокойно – сякаш такива неща се случват през ден – един чайник и залива с него мини-пожара. При друг случай го заварвам във фоайето на сградата да събира пред вратата на асансьора парченца от счупена бутилка, която е изпуснал. „Никой не би повярвал, че правя такива неща, но ги правя“, казва ми той.

Роден е в Източен Харлем на 25 април 1940 г., но скоро се премества с разведената си майка в дома на баба и дядо близо до Зоологическата градина на Бронкс. Това става през 1942 г., когато е на две години.

Прякорът му е Сони, но приятелите често пъти му викат Актьора. Макар склонен към лудории през всичките ученически години, още в прогимназията му предричат голям успех най-вече заради изявено актьорско дарование. Само че истинската му голяма мечта е да стане прочут бейзболист. Когато в неговото Средно училище за актьорско майсторство започват да преподават принципите на Станиславски (Методът), той не може да си представи нещо по-отегчително. Едва изкарал втората година, парите свършват и необходимостта да започне работа надделява над тази да завърши образованието си. Последователно сменяните работни места го запознават с цяла галерия образи. Той е куриер, продавач в магазин за обувки, касиер в супермаркет, вестникарче.



Лъска обувки и пренася мебели. Разсилен в канцелария. Бърше пресни плодове за продажба. Но през цялото време съзнава, че е годен за нещо повече, и кандидатства като тийнейджър в „Актърс студио“ на Лий Страсбърг. Отхвърлен, но не обезкуражен, той се насочва към друга актьорска школа – тази на Херберт Бергхоф, и там се запознава с човека, който ще му стане наставник и най-близък приятел – Чарли Лоутън. Лоутън не само го учи на актьорско майсторство и режисира дебюта на Пачино в „Ей ти, който и да си“ от Уилям Сароян, но – тъй като сам пише поезия – запознава Ал с редица поети и писатели. Четири години по-късно Пачино е приет в Студиото на Страсбърг.

В средата на 60-те години двамата с негов приятел започват да представят комедийни скечове из заведенията на „Гринуич Вилидж“. Играе и в поставяни по складове и мазета пиеси. Две години след това печели наградата на в. „Вилидж Войс“ за най-добра роля в малък и среден театър на Ню Йорк. Става дума за постановката на Джеймс Хамърстийн по пиесата на Израел Хоровиц „Индианците си искат Бронкс“. Арвин Браун, който ще го режисира по-късно в „Американски бизон“ от Дейвид Мамет (1981) и „Китайско кафе“ от Айра Люис (1992), за първи път вижда Пачино именно в тази пиеса, за да си спомни по-късно: „У него се усещаше скритото присъствие на такова неотвратимо насилие, че оная неуловима стена, която дава възможност на публиката да се чувства в безопасност, бе разбита. Акъла ми изкара това момче.“ Също като Марлон Брандо след пожънатия от него успех в „Трамвай Желание“ Пачино е подмамен от Холивуд. Предлагат му десетина сценария, преди двамата с тогавашния му агент – Марти Брегман, да се спрат на „Паника в Нийдъл Парк“ (макар да приема преди това епизодична роля в „Аз, Натали“ на Фред Коу). Всичко това до появата на „Кръстникът“. Филм, който преобръща творческата съдба на поелия по низходяща крива Брандо и запраща Пачино към високите съзвездия в света на киното. „Кръстникът“ е заслуга на Ал Пачино“, пише критикът Лари Коен. „Всички останали са много добри, чак до най-второстепенната роля, но Ал Пачино е велик.“


Номиниран за „Оскар“ като най-добър изпълнител на поддържаща роля, Пачино се чувства обиден (все пак той заема по-дълго филмово време от Брандо, който печели и отказва да приеме – „Оскар“ за най-добра мъжка роля същата година) и бойкотира церемонията по връчването на  наградите. Така не му се налага да аплодира Джоуел Грей, комуто връчват статуетката за ролята в „Кабаре“. Третата номинация е за ролята на Майкъл Корлеоне в „Кръстникът ІІ“. (Печели Арт Карни за „Хари и Тонто“.) Представянето му е характеризирано от критика Дейвид Денби в сп. „Ню Йорк“ като „резултат от агресивна интелигентност, пълен с горчивина и сарказъм поглед към корумпирана Америка и плашещо възприемане на параноята като начин на живот. Този филм доказва безусловно, че Пачино принадлежи към онзи рядък вид актьори, на които е съдено да оставят дълбока следа в историята на американското кино.

Тази роля е пример за всеотдайност и себеотрицание – по средата на снимките му се налага да влезе в болница заради пълно изтощение, а едва приключил с филма, светкавично подписва за участие в следващия – „Кучешки следобед“, – в който изпълнява ролята на бисексуален банков обирджия. Полин Кейл определя „Кучешки следобед“ като „един от най-хубавите филми за Ню Йорк на всички времена“. Пачино е номиниран четвърти път за „Оскар“. (Печели го Джак Никълсън за „Полет над кукувиче гнездо“.)

Следва най-дълго очакваният филм на 1990 г. – „Кръстникът ІІІ“. За този филм се говори от много време, но е нужно Франсис Копола да бъде притиснат финансово в житейската си битност, за да пристъпи към продукцията, която ще завърши тази трилогия. Преди да започне работа върху него, той казва: „Много надежди възлагаме на този сценарий. Според мен той е по-силен от двата предишни, които написахме с Марио. „Кръстникът ІІІ“ разглежда оня тип американско семейство, което доста наподобява кралска династия. В някои случаи по-младите негови членове живеят по-скоро в миналото, отколкото с мисъл за бъдещето, докато по-възрастните гледат най-вече напред, нежели назад…

Интуицията на Майкъл Корлеоне никога не го е подвеждала, така че би било твърде необичайно сега, когато е навлязъл в краллирския период от своя живот, неговата главна цел и мотивировка да останат без покритие. В резултат от всичко това се получава едно произведение с твърде класически облик – в традициите на Шекспировата драма.“ Но когато Робърт Дювал отказва да се присъедини, за да възкреси образа на фамилния съветник, а Уинона Райдър, изпълняваща ролята на Майкъловата дъщеря, отпада от продукцията поради пълно изтощение и бива заменена от дъщерята на режисьора – София, очакванията стават по-скромни. И все пак, макар филмът да не постига мощта на внушението, плътността и многостранността на първите два, мнозина критици са съгласни с отзива на Джон Пауърс, който пише: „Изненадан съм от вещината, с която Копола се отнася към проект, който би могъл твърде лесно да се превърне в провал… Филмът все пак си остава най-добрата и блестяща продукция, която „Paramount“ е пуснал с фирменото си лого от „Кръстникът ІІ“ насам.“

Ако филмът не задоволява огромните очаквания, връщането на самия Пачино е окачествено като „хипнотизиращо“ от Джанет Маслин в „Ню Йорк Таймс“ и „великолепно“ във „Варайъти“.

През 1992 г. Пачино се появява като тежък търговец в образа на Рик от „Гленгари Глен Рос“. Филмът е изграден по пиеса от Дейвид Мамет. Кастингът на тази продукция е внушителен (Джак Лемън, Алек Болдуин, Кевин Спейси, Ед Харис, Алън Аркин) и отзивите за нея са положителни и единодушни. Пачино е номиниран за „Оскар“ – за седми път, – но наградата взема старият му партньор от „Плашилото“ Джийн Хекман за участието си в „Непростимо“. Но тук става дума за поддържаща роля. Същата година Ал се появява в „Усещане за жена“, където пресъздава блестящо образа на слепия подполковник Франк Слейд, който му
донася осма номинация и първа победа в Академичната класация – най-добра мъжка роля за 1992 г. Партньорът на Ал от този филм, Крис О’Донъл, е тогава само на 20 години. Той не остава ни най-малко изненадан от решението на членовете на Академията. Докато наблюдава със страхопочитание как Ал влиза в ролята си (упражнява се да борави с пистолет със завързани очи), той си казва: „Страхотен е тоя тип. Няма начин да не спечели „Оскар“ при това положение.“ А по-късно отбелязва: „Такава сила има у тоя човек. Във всяко отношение. Гласът му те кара да настръхнеш дори когато говори съвсем тихичко. Абсолютен
перфекционист. Гледаш го и си казваш колко естествено е всичко у него, но това е плод на упорит труд. Всеки ден сядах до него в гримьорната и го виждах непрекъснато да изпробва различни варианти на ролята си. Всяка сцена я опитва по десетки различни начини. И няма край. Откъде му идват наум толкова разнообразни идеи? Поразително.“

Докато професионалното му развитие превръща Пачино в суперзвезда и заможен човек, в личния живот актьорът не може да се похвали със същата устойчива възходяща права. В юношеството си живее дълги години с една жена. След като се разделят, прекарва различни по продължителност периоди в съжителство с други жени, докато среща Джил Клейбърг. С нея изкарват пет години. След раздялата им (тя се омъжва за драматурга Дейвид Рейб) поддържа връзка с Тюзди Уелд, а след това с Марте Келер. И двете връзки се оказват недълготрайни. Макар да не е познал брака, актьорът има трайни контакти с редица жени, между които Катлийн Куинлан, Даян Кийтън и Бевърли Д’Анджело. През 1990 г. му се ражда дъщеря – Джули-Мари, от Джан Тарант. През 2001 г. Бевърли Д’Анджело му ражда близнаците Антън и Оливия.

Откъс от книгата Ал Пачино, издадена от Колибри