Звезди
Бианка Панова: В името на голямата цел
Бианка Панова е от плеядата „Златни момичета” на българската художествена гимнастика. Абсолютна световна и европейска шампионка, носител на Гинес рекорд за най-голям брой максимални оценки. Тя оставя незабравима следа в световната гимнастика със сложност, стил и одухотвореност на съчетанията си. Една от най-обичаните спортни икони на 80-те години се оттегля с горчивина и обида от гимнастиката и напуска България, за да търси своето щастие и реализация извън нея. Като национален треньор на три различни държави, интернационален съдия и хореограф, Бианка посреща ударите на живота с вдигната глава и се бори срещу общоприетите норми. Достойно защитава Любовта си – една забранена любов по онова време.
Бианка, кога разбрахте че сте едно от златните момичета на България?
Никога не съм се чувствала различна от моите връстнички. Когато започнах да тренирам усилено, свободното ми време осезателно намаля и изчезна. Нямах време вече за игри и приятелки. Тогава може би, усетих отговорността да бъдеш национален състезател.
Отношението към Вас в училище беше ли по особено?
В 7-ми клас преминах в спортно училище, а малко по-късно – на т.нар. индивидуален план. Учителите идваха в залата между двете тренировки, така че да не губим време в придвижване,.. а и да не можем да си купум един шоколад, например! Бях добра ученичка и завърших средното си образование с „отличен 5.80”!
Как тогава, като ученичка виждаше живот си без гимнастиката?
Започнах твърде късно моя активен състезателен живот. Това ми даде възможност да се съхраня и издържа до по-зряла възраст. Гимнастиката бе моята голяма мечта. После стана хоби, професия...
Момчетата в училище харесваха ли Ви?
О, много съм се интересувала... Тогава тези неща ставаха в много по-късна възраст. А когато преминах в спортното училище – ние почти не сме излизали от залата. Къде ти момчета в зала по художествена гимнастика? Ние си бяхме направо ангелчета!
Вие, тогава каква искахте да станете, когато пораснете?
Балерина, естествено!
Мъчителни ли бяха тренировките за едно 10-12 годишно дете?
Влязох в младежкото национално звено на 14г. Физическото натоварване не беше проблем за мен. Никога не съм се плашила от работа. Мога да работя и съм работила много. Въпросът е състезателят да бъде убеден, че това, което изисква треньорът от него, наистина има смисъл, а не е само една прищявка на егото му.
Споделяхте ли с родителите си за трудните моменти, за моментите с Нешка?
Не. Живеехме на Герена. Родители не се допускаха в залата. А и аз не съм „мамино детенце”. Имала съм тежки моменти и през 1986г и 87г, но за първи път, баща ми се уплаши като ме видя на аерогарата, връщайки се от един злополучен тренировъчен лагер в Япония. Описала съм го в книгата си.
Медалите, освен слава, какво още Ви донесоха?
Медалите не са нищо друго, освен свидетелство за отлично изпълнена работа. Те носят със себе си и щастието, и болката, и отдаването, и любовта на публиката. Не толкова медалите, колкото емоциите – остават.
Искате ли сега Вашите деца да тръгнат по стъпките ви?
Не могат. Времената са други. Житейската им философия е различна. Все едно да искате Нешка да направи световен шампион днес! Не е възможно. Всяко нещо с времето си.
Кой Ви подтикна да напишете тази книга?
Желанието ми да затворя страницата! Да разбера...защо се бяха случили някои неща? И намерих отговорите. И не само – много момичета като мен, взеха решение да се отърват от кошмарите си по същият начин. Всички сте свидетели на яростната реакция на „другарката”, която измести фокуса от темата – а именно - Книгата й се заби в личностни нападки към мен и всички, харесали книгата ми! Прекрасно показно как е действала през всичките тези години, когато нещо не й е харесвало.
Спомените лесно ли нахлуха в главата Ви или се мъчехте да си спомните много неща?
Написала съм това, което си спомням най-ярко. Не съм търсила дискредитиращи материали и уличаващи документи, не съм отправяла квалификации или упреци към никого, защото целта на книгата е с много по-висока стойност.
Сега, ако трябва пак да преживеете всичко отново, ще тръгнете ли по този път?
Аз винаги вървя по този път! Опитвам се да живея правдиво, да не правя злини на никого, да помагам доколкото мога на близките и приятелите си, да бъда полезна.
Ако трябва отново да избирате живота си, към какво ще се насочите?
Към сцената. Интересно е да знаете, че двете най-велики балерини – Мая Плисецкая и Айсидора Дънкан, са родени на моята рождена дата. Това в рамките на шегата. Убедена съм, че Животът избира нас, а не ние Него. Ние само можем да се преклоним пред величието на Живота и да следваме пътя си по най-добрия начин, зависещ от нас.
Успехите Ви на какво се дължат, освен на вашето трудолюбие? Може би има и доза шанс, късмет…
Обезателно! За всичко е нужен Късмет. Но, аз имах и големия шанс да срещна моите двама Големи Учители в живота си – Валя Вербева и Чавдар Нинов.
Сега, с кое от момичетата от златното поколение на художествената гимнастика, поддържате връзка?
След издаването на книгата ми”В името на голямата цел” – възстановихме контакти с много мои колежки, пръснати по света.
А как Ви се струва, при Нешка има ли промяна, или си е същата?
Съдейки по неадекватната й реакция – си мисля, че тази книга се появи и като нейно изпитание. Тази книга й даде шанса да бъде по-добър човек. Но, изглежда, не можа да надскочи лимита си.
