Аз, ФЕЛИНИ

За пръв път се срещнах с Федерико Фелини през пролетта на 1980 г. в хотела във Фреджене, на около час път от Рим, близо до тогавашната му вила. Срещата беше уредена от наш общ приятел – италианския продуцент Марио де Веки. До този момент не бях разговаряла с Фелини, дори и по телефона. Тъй като не можах да преценя точно колко време ще пътувам от Рим до Фреджене, а и не исках да закъснявам, бях подранила с 40 минути. Седях и се взирах замислено във второто си капучино, малко безнадеждно, защото Фелини достатъчно се бавеше, за да започна да се чудя дали изобщо ще дойде. За щастие не носех часовник и не знаех наистина колко много бе закъснял.


Фелини бе прословут с това, че уреждаше срещи, а после не се явяваше на тях, но не ми се вярваше да ми погоди такъв номер. Някак си не отговаряше на образа, който си бях изградила под въздействие на творбите му. Пристигнах в Рим съвсем чистосърдечно, специално за да разговарям и да пиша за него. В тази слънчева неделя бар „Конкилия“ беше пуст с изключение на сервитьора, който току се появяваше и поглеждаше към мен, за да види дали няма да поискам трето капучино. Всички бяха навън и се радваха на пролетния ден.  Чух зад гърба си стъпки, които се приближаваха към масата ми. Когато се обърнах, познах Фелини, който седна до мен. Беше едър човек, висок метър и осемдесет, ала създаваше впечатление, че е още по-едър – като че ли надхвърляше физическите си размери. Не само височината, но и широките му плещи и гръден кош внушаваха това усещане. Сякаш бе надраснал дрехите си.

Как се залюбих с Фелини Джулиета Мазина

Залюбването ни бе романтично и бурно, защото имаше война и Федерико трябваше да се крие от фашистите, които искаха да го вземат в армията. Трябваше да седи в апартамента на леля ми колкото може повече, така че бяхме заедно почти през цялото време. Ходех в школата и я обичах, ала нищо не можеше да се сравни с Федерико. Той беше първата и единствената ми любов. Все още е. Беше толкова забавен. Караше ме да се смея, но ми е трудно да се сетя за нещо конкретно. Значение имаше не толкова онова, което казваше, а начинът, по който го казваше. Спомням си обаче, когато ми се обади и ме покани на обяд. Знаех името му, но не се бяхме запознали. Знаех само, че е автор на онова радиошоу, в което получих главната роля, и наистина бях заинтригувана. Шоуто се наричаше „Чико и Палина“ и аз бях Палина.

Разказваше се за младо семейство. Федерико имаше чудесен глас. Би било трудно да му откажеш каквото и да поискаше, само заради гласа – тих, топъл, особено когато говореше с жена по телефона. По-късно винаги можех да определя кога говори по телефона с жена. Бях актриса и бях участвала в много пиеси, работех с най-различни актьори, но никой не звучеше като Федерико. Той ми каза: „Ало, Джулиета. Името ми е Фелини.“ Каза Фелини, а не Федерико. И после изрече нещо от рода: „Омръзнал ми е животът, но преди да напусна този свят, трябва да те видя поне веднъж, за да разбера как изглежда героинята ми.“ Знаех със сигурност, че се шегува, ала аз също исках да го видя как изглежда. Може би дълбоко в сърцето си вече интуитивно усещах, че той ще бъде моят герой. Шоуто „Чико и Палина“ било написано по разкази отпреди няколко години, които Фелини изпращал на „Марк Аврелий“. По онова време Джулиета не знаела, че героинята, която играе, е създадена въз основа на първото романтично увлечение на Федерико. Когато научила, за нея вече нямало значение.

Той никога не е имал нужда от много сън, само по няколко часа на нощ, така че винаги е разполагал с повече време от другите да се забърка в някоя каша.  

Питат ме защо съм толкова снизходителна към неговите прегрешения. Не съм. Разбира се, не знам какво точно прави. Аз, както и останалите, знам какво показва на екрана и какво казва в интервютата. Той е италианец, а италианците просто трябва да говорят за сексуалните си победи, за да спечелят уважението на другите италианци.

Предполагам, че истината е някъде по средата между онова, което казва на света, и това, което казва на мен. Федерико все твърди, че нищо не значело. Никога не отрича напълно, нито пък настоява, че нищо подобно не се е случвало, а само, че нищо не значи. Винаги се завръща у дома при мен, защото съм част от него.

Федерико никога не разказва доброволно. Ако започна да го разпитвам имало ли е други жени в живота му, отговаря ми приблизително онова, което бих искала да чуя. Ако го обвиня, че лъже, съгласява се с мен. Уверява ме, че нито едно негово действие не засяга онова, което съществува помежду ни, че аз съм неговата спътница в живота, че сме живели заедно живота си, а сега имаме общи спомени. Той е уникален, моят Федерико, гений е. Предполагам, че гениите са привилегировани.


Говорело се, че той имал връзки с други жени; по-лошо, понякога казвали, че имал връзка с друга жена, и Джулиета била убедена в това. Тъй като тя самата смятала Федерико за най-привлекателния и вълнуващ мъж в света, струвало й се, че естествено всички жени да го желаят. Че той ще пожелае някои от тях също било естествено, но Джулиета не можела да се помири с онова, което считала за истина в слуховете.

Разрухата на „Чинечита“ бе знак, че настъпват тежки времена за италианската филмова индустрия. Бъдещето беше особено мрачно за най-големия от павилионите – павилион № 5, – където снимаше Фелини. Снимачна площадка с подобни размери се бе превърнала в динозавър. А само павилион № 5 бе достатъчно голям, за да поеме въображениетобеше достатъчно могъщ магьосник, за да издържа огромния павилион с неговия изчезващ свят. Не само Съединените щати и останалата част от света, но и италианците бяха престанали да гледат италианско кино. Американците вече не правеха филми в Италия, която от едно от най-евтините се бе превърнала в едно от най-скъпите места за работа. И най-сетне, внезапното рухване на правителството и вкарването на водещи политици и бизнесмени в затвора не допринесе с нищо, за да стане „Чинечита“ по-привлекателна като Мека за филмовите творци. Години наред Фелини обичаше в неделя да ходи в „Чинечита“, защото атмосферата го вдъхновяваше и го блазнеше луксът да остане сам, което бе невъзможно в делник. Напоследък обаче бе твърде лесно човек да се озове тук сам в който и да било ден от седмицата. Декорите и костюмите на „Чинечита“ бяха разпродадени на търг на възможно най-изгодни за купувачите цени. Фелини разбираше, че режисьорите никога вече нямаше да могат да разполагат с всичките тези ресурси. Сърцето му се късаше при мисълта, че ролята, която тези декори и костюми бяха изиграли в различните филми, останали като всеобщо наследство, някак си не ги бе направила по-ценни. Никой не го беше грижа в кои филми бяха участвали или кой бе носил едно или друго сако или рокля.

Далеч от наддаванията със солени суми, които американците бяха готови да платят за рубиненочервените пантофки, с които Дороти бе вървяла по Жълтия павиран път, или пък за шейната, на която пишеше „Розова пъпка“, аукционите на „Чинечита“ наподобяваха повече разпродажба от кошове. Откарваха маси, измъкнати от купищата боклук, без да бъдат обвеяни със спомени, към несигурното им бъдеще да бъдат изполвани някъде просто като маси. – Представяш ли си, не от колекционери, а от хора, които гледат да купят нещо по-евтинко – каза ми Фелини. – Цената на живота е смърт. Цената на успеха е провал. Умираме заедно – „Чинечита“ и аз. Нейните части разпродадоха на търг. Моите никой не ги търси. През последните си години Фелини се радва на безброй чествания, но на малко възможности да прави филми. – Много е ласкателно да те наградят с „Оскар“ и да те почетат, ала аз искам само да работя. Тъгуваше за филмите, които би могъл да заснеме – „Пътуването на Дж. Масторна“, „Дон Кихот“, „Пинокио“... Поглъщането на цялото му време и енергия от опитите да продаде творбите си беше разбило сърцето му през последните години. – А сега трябва някой лекар да ми го оправя – въздъхна той, докосвайки сърцето си. В онзи момент не разбрах цялата тежест на онова, което ми казваше.  

През 1993 г. Академията за филмово изкуство гласува да бъде награден Федерико Фелини с почетен „Оскар“. Това е петата награда от страна на Академията за Фелини. Предишните четири му бяха дадени за „Пътят“ (1954), „Нощите на Кабирия“ (1957), „8 1/2“ (1963) и „Амаркорд“ (1973). Тогавашният президент Робърт Реме телефонира от името на Управителния съвет от Лос Анжелис; Джулиета вдига слушалката. Той й обяснява, че Федерико ще получи „Оскар“, обаче на английски. Джулиета разбира малко английски, но както винаги се вцепенява, когато някой разговаря с нея на английски по телефона. Несигурен дали е разбрала, Реме й казва, че ще позвъни пак. В Лос Анжелис било сутрин и по щастливо стечение на обстоятелствата Реме след това трябвало да се срещне с Ибрахим Муса – един от продуцентите на „Интервю“ на Фелини. Муса се обажда на Джулиета, която извиква Фелини на телефона да чуе новината, на която той се зарадвал докато не сложил слушалката и не го обзели разни съмнения, докато не започнал мислено да разиграва сценария на пътуването си и не се сетил за неизменно ужасяващото го благодарствено слово, което трябвало да произнесе. Нямал желание да отиде в Лос Анжелис, но не защото не оценявал оказаната му чест. Фелини разбира, че с това се присъединява към списъка на режисьори като Чарли Чаплин, Кинг Видор и Алфред Хичкок – всички удостоени с тази награда. Освен че никога не е обичал да пътува, на 73-годишна възраст той вече има и реални здравословни проблеми. Джулиета, която също не се чувства добре, но я привличат пътешествията и честванията, се съгласява да приеме вместо него наградата.

В последния миг Фелини променя решението си. На мен ми каза, че всъщност римските таксиметрови шофьори го убедили да иде. Всеки път, когато вземал такси сам, той сядал отпред и разговарял с шофьора. („Учат ме как да правя филми, но аз не ги уча как да шофират.“) – Изкараха присъствието ми на церемонията по връчване на „Оскар“-ите въпрос на национална чест – обясни ми той. – Не само съм ги бил излагал, но съм предавал и страната си. Не мога да вляза в никой от любимите си ресторанти, без сервитьорите да ме поздравят и да попитат: „Ще ходите ли на церемонията?“ Ако отговоря отрицателно, получавам безплатно нетърсения им съвет, че „трябва“ да ида.

Истинската причина Фелини да промени решението си бе далеч по-сериозна. Още преди награждаването той разбира, независимо от протестите на Джулиета, независимо че никак не му се иска да приеме това, че тя не е добре. Разбира, че този „Оскар“ означава много за нея, както и отиването му там, за да го получи. Онова, което го кара да се колебае, е собствената му болест – болезнен, осакатяващ артрит.

– Толкова е неудобно да боледуваш публично – довери ми Фелини. Най-много се страхуваше, че няма да се справи на церемонията. Не искаше да забележат, че не е добре. На самото връчване обаче той се представи внушително пред публика от около един милиард души. След като Мастро-__яни произнесе името му, хората скочиха, ръкопляскайки, на крака и Фелини каза: – Моля. Седнете, отпуснете се. Ако има някой, който в известна степен да се чувства тук неудобно, това съм аз. София Лорен, която държеше статуетката, изрече тържествено: – На Федерико Фелини, като израз на почит към един от майсторите разказвачи на екрана. Поздравления!

А в отговор на благодарностите му попита: – Мога ли да те целуна? – Да, иска ми се – възкликна той въодушевено. – Добре – усмихна се тя и го целуна. – Grazie – поблагодари и Фелини. – Благодаря много – отвърна София. Фелини стисна ръката на Мастрояни, а после се обърна към публиката. Говореше с глас, който не издаваше никакво неразположение или нервност: – Бих искал да имам гласа на Доминго, за да поднеса една дълга, дълга благодарност. Какво мога да кажа? Е, всъщност не очаквах тази награда или може би я очаквах. Но не и преди още 25 години. Идвам от страна и принадлежа към поколение, за които Америка и филмите са почти едно и също. Това, че сега съм тук с вас, мои мили американци, ме кара да се чувствам у дома си. Искам да ви благодаря за това, че се чувствам така. При подобни обстоятелства не е трудно да си щедър и да благодариш на всички.

Бих желал, естествено, най-вече да благодаря на хората, които работиха с мен. Не мога да изредя всички и ще спомена само едно име, на актрисата, която е и моя съпруга. Благодаря ти, скъпа Джулиета. И, моля те, спри да плачеш! Камерата се прехвърли върху Джулиета, която седеше сред публиката и плачеше.

После се върна на Фелини, който каза „grazie“. И всичко свърши. Това бе най-трогателният и драматичен момент от вечерта за хората в залата, както и за телевизионните зрители по цял свят. Огромната телевизионна аудитория стана свидетел на лъчезарните им отношения, на радостните сълзи на Джулиета.

Зрителите, разбира се, не знаеха, че и Федерико, и Джулиета са болни. „Не плачи, Джулиета“ се превърна в популярна фраза в Италия. Повтарят я и онези, които не говорят английски. Дългото пътуване със самолет, благодарственото слово на английски пред публика от цял свят, стоенето прав при острия му артрит и нежеланието някой да разбере, че има проблеми – цялото преживяване бе мъчително изпитание за Фелини. Докато бе здрав, не се колебаеше да се престори на болен, да използва и най-малката болка или нараняване като извинение да не пътува, но когато бе наистина болен, той не искаше никой да знае. Не обичаше съчувствието. Страхуваше се, че няма да му повярват, защото като овчарчето бе викал твърде често: „Вълк!“ Освен това всеки слух, че физически не е здрав, можеше да осуети шанса му да си осигури пари за нов филм. Присъствието на Фелини бе изключително търсено на всички тържества в онази вечер. Светските сбирки обаче не го привличаха. Полетът Рим-Лос Анжелис се оказа огромно натоварване за него и той настоя да изминат дългия път без спиране, толкова бързаше да му види края. Извън Рим Фелини се чувстваше като дърво без корен. Въпреки че настояваше веднага да се върне в хотел „Бевърли Хилтън“, след като го снимаха с „Оскар“-а в ръка в стаята за пресата зад кулисите, той искаше също така да отдаде дължимото на Управителния съвет на Академията. Изчака ги достатъчно дълго, за да им благодари, но не остана за вечерята в чест на наградените и номинираните.

От момента, в който се завръща в Рим от Лос Анжелис, на 1 април 1993 година, на Фелини не му остава много време да се порадва на „Оскар“-а си. Освен мъките от артрита той трябва да реши дали да се подложи на операция на сърцето или не. Взима трудно това решение и все още несигурен, през юни заминава за Швейцария, за да му направят байпас. Фелини бе повтарял неведнъж, че местностите с планини го плашат. Така и не си изясни защо. Казваше, че когато в сънищата му имало планини, се случвали лоши неща. Докато се възстановява в Цюрих след операцията, той е отчаяно нещастен. Както винаги, копнее за единственото място, където би искал да бъде – Рим, а отгоре на това през прозореца му се виждат вездесъщите, заплашителни за него швейцарски планини... По стар навик флиртува на думи с швейцарските медицински сестри, но те са твърде сериозни, за да оценят закачките му. Храната в швейцарската болница не е по вкуса му. Дават му овесени ядки със сушени плодове и орехи, докато той би предпочел ризото. Почти веднага щом идва на себе си от упойката, Фелини решава, че е готов да си върви. Твърди, че сънувал ядене и бързал да се върне там, където можели да му го предложат. Лекарите му препоръчват да остане. Щом настоява, поне да се премести в някой цюрихски хотел, за да е близо до болницата.

Той е неумолим – „инат“, както казват те. Постигат компромисното решение Фелини да замине, но не за Рим, а за възстановяване в тихото курортно градче Римини – в дома на своето детство, на адриатическото крайбрежие, на около стотина километра на юг от Венеция. Фелини не желае да се върне в Римини; контрастът между градчето, което пази в спомените си, и съвременната действителност винаги го е разстройвал. Открива, че все очаква да види на улицата кученцето на майка си, Титина. – Мисля си за цирка, който мина през града, когато бях дете. Може би беше малък, въпреки че тогава ми се стори голям. По онова време всички възрастни хора ми изглеждаха високи. Толкова е важен самият момент от живота ти, когато откриваш нещо. Може би любовта ми към филмите, родена във „Фулгор“, където братята Маркс станаха моето истинско семейство, има нещо общо с отказа ми да порасна. Все пак той отстъпва пред изкушението да отседне в гранд хотела, където възхищението, което изпитват към него местните хора, в малки порции му действа укрепващо, а също така го блазни, разбира се, и обслужването по стаите.  

След кратък престой в Римини Джулиета се връща в Рим, за да се погрижи за сметките, пощата и разни други въпроси, налагащи незабавното й внимание. Трябва също така да се срещне и със собствените си лекари. Фелини иска да замине с нея, но лекарите му забраняват да пътува до Рим. Бива убеден да остане и да изчака в Римини, тъй като не желае да го видят продуцентите в Рим, които могат да решат, че е твърде болен, за да работи, или пък вездесъщите фотографи. Джулиета е сигурна, че независимо какво говори, щом иска да получи нещо, озове ли се веднъж в Рим, Федерико ще откаже повторно завръщане в Римини. Тя смята, че той си спомня единствено онези обещания, които му изнасят, когато се опитва да убеди някого в нещо. Джулиета трябва да отсъства само няколко дни. За съжаление това става в неподходящ момент. За Федерико и Джулиета внезапно всичко се обърква. В отсъствието на Джулиета Фелини получава удар в хотелския си апартамент. Припада, твърде слаб, за да повика някого на помощ, твърде далеч от телефона. Така и не изгубва съзнание, но прекарва сам 45 минути, докато влезе хотелската прислужница да оправи леглата, която го намира на пода. Откарват го бързо в болницата в Римини, където той отново се шегува със сестрите, с пресата и със себе си. Възприема обаче удара като особено ужасяваща поличба, защото го настига близо до мястото, където брат му Рикардо малко преди това е посрещнал фаталния си край.


В болницата Фелини получава последно причастие. Ударът е сериозен, но не смятат, че застрашава живота му. Казват му, че след време и с помощта на подходяща терапия е възможно напълно да се възстанови. Дори и да се случи най-лошото и да бъдат увредени едната ръка и единият му крак, дори и да трябва да използва инвалидна количка, лекарите твърдят, че ще може да води нормален живот. Той обаче не се чувства така. Първата му реакция е, че предпочита да умре, вместо да живее като непълноценен човек, лишен от своята гордост. Препоръчват му да отиде във Ферара, където се намира „страхотната болница за сърдечно болни“ – „Сан Джорджо“, и където изпращат Микеланджело Антониони през 1985 г. Фелини скланя, макар че клиниката не е по пътя за Рим. Счита, че единственият му шанс да живее, да се възстанови и отново да работи е да се върне в Рим. В болницата във Ферара Фелини се подлага на терапия и се ободрява, когато му разрешават да ползва телефона. Въпреки че никога всъщност не е обичал да разговаря по телефона, в случая той му е спасителната връзка с Рим. Изпълнява досадните упражнения, предписани от лекарите. Яде безвкусна, „здравословна“ храна. Дори гледа телевизия. Не смее да излезе в градината, след като откриват един фотограф да се крие на едно дърво, за да го снима в инвалидната количка. Твърди, че за него е невъзможно да живее живот „в количка“. – Ужасно е, когато мозъкът работи бързо, както преди, дори и по-бързо, а тялото отказва да го слуша. Все едно да си в плен в някакво чуждо тяло. Сега разбирам, че ме няма. Изгубил съм себе си.

Джулиета не беше с него във Ферара, но не по свое желание – тайно я бяха приели в болница в Рим. Обявиха на пресата, че страда от нервно изтощение поради напрежението, но истината бе, че й откриха рак – тумор в мозъка, който не можеше да се оперира. През 1993 г., в хотел „Бевърли Хилтън“, на другата сутрин след церемонията по връчване на „Оскар“-ите Фелини ми каза: – Не мога да си представя живота без Джулиета. Тя заявява направо на лекарите, че ако диагнозата е лоша, не желае да я чува. Дълбоко религиозна, предпочита да се моли за най-доброто. Когато Фелини разбира колко критично е положението на Джулиета и че тя знае за това, той настоява да замине за Рим, за да я види в болницата. По този въпрос е абсолютно непреклонен. Пътуването трябваше да се извърши в пълна тайна. Очакваше се да знаят за него само Марио Лонгарди, неколцина приятели и лекари. Предполагаше се, че хората от пресата няма да научат, но те научават. Репортерите чакат. Фелини прекарва едни ден и една нощ и част от следващия ден с Джулиета в болницата в Рим, а после се връща с линейка във Ферара. В болницата във Ферара се чувства потиснат от това, че очевидно не ще може да използва ръката си и да ходи. Казват му, че трябва време. Той вече има известно подобрение, но никой не би могъл да му гарантира пълно оздравяване. В очите на лекарите Фелини съзира съмнение, че ще се възстанови изцяло. Опитва се да се примири. Какво друго му остава? Единствената му надежда е работата. Да можеше само отново да снима, тогава щеше да помогне на Джулиета, като стои при нея. Трябваше да бъде с нея.

Решението е завръщане в Рим, дори ако се наложи да влезе там в болница. Фелини успява да убеди лекарите, че така ще се възстанови по-бързо. Отново напуска Римини – този път, за да остане в Рим, както се оказа, до края на дните си. Наближава 50-годишнината от сватбата им с Джулиета. През изминалите години Фелини все я задявал, че това бил неин, а не негов юбилей. Джулиета не го намираше за смешно. Сега й позволяват да излезе от клиниката и Фелини посвещава всичките си усилия да направи събитието точно такова, каквото тя би искала да бъде. Годишнината вече е извънредно важна и за самия него. Той й рисува картичка. На едната страна възпроизвежда рисунката си от деня, в който се оженват, а от другата рисува същото, само че със сменена дата – 1993-а вместо 1943 година, и адрес – не Лутеция, а Маргута. Фелини прехвърля наум различни планове.

Не иска тържество с гости, но могат да си устроят чудесна вечеря. Джулиета предлага компанията на неколцина приятели; ще сготви специалните си спагети. Той пък казва, че трябвало да бъдат сами в голям ресторант. Той, който се притесняваше от всякакво публично честване на нещо толкова лично като годишнина от сватбата, се заема да направи този ден особен. Определението на Фелини за чудесен брак е „брак, който и двамата смятат за чудесен“. Сега той си спомня далечното минало, тяхната съвместна младост. Споменът в паметта му е по-жив, отколкото последните им усилия за компромис. Иска му се да изкупи всички случаи на „лошо поведение“ през всичките тези години. Няма търпение да направи Джулиета възможно най-щастлива. Погълнат е изцяло от проекта, както винаги, когато влага в нещо душата си, и дори е готов да признае числото петдесет. Въпреки че съзнаваше, че е твърде прочут, за да запази възрастта си в тайна, не обичаше да казва точните си години, защото това като че ли прави изминалото време още по-реално. Да признае, че празнува 50-годишнина от сватбата си, означаваше да признае, че е навършил определена възраст. Федерико бе почувствителен към възрастта си, отколкото Джулиета. Макар и с известни съмнения, лекарите в римската болница са спечелени от доводите на винаги убедителния Фелини.


След като стават свидетели как няколкото часа, прекарани извън болницата, повдигат духа му, те скланят в неделя да излезе на обяд с Джулиета, която вече се е завърнала у дома в апартамента им. Федерико се надява не след дълго и той да се присъедини към нея. Смятайки, че е още по-болна от него, той предлага да направят предварително честване, нещо като репетиция на годишнината си, до която остават още две седмици.

След половин век съвместно хранене този неделен обяд ще бъде последният им, макар че никой от двамата не знае това. Фелини иска да идат при Чезарина, но в неделя заведението е затворено. Самата Чезарина е вече покойница от няколко години, ала ресторантът и си остава все така любим на Фелини. Той се сеща за друг, близо до него, но открива, че също не работи. Третият избран ресторант обаче е отворен и ги приветства с „добре дошли“.

Докато похапва безгрижно и оживено разговаря, изведнъж започва да се дави. Причината е парче моцарела. Ударът е увредил гълтателните му реакции, но погълнат от удоволствието на момента, Фелини е забравил за това. Преживяват тревожен миг, ала той преминава и като че ли без сериозни последствия. След обяда Федерико закарва Джулиета у дома, а после продължава с младежа, който шофира, за да хвърли един поглед на евентуалния нов офис, който се кани да наеме. Докато разглежда плановете в болничното си легло, месторазположението му харесва. След като посещава офиса, той го намира за идеален. Иска още на другия ден да уреди документите за наемане, като по този начин покаже още веднъж, че не възнамерява да се оттегля от филмовото поприще. Би подписал веднага, само че е неделен ден. Крои планове незабавно да започне работа върху новата си идея – историята на двама стари водевилни артисти, които не са се виждали с години и се срещат в болницата във Ферара, след като всеки от тях е получил удар. Изграден върху болестта и фантазиите, предизвикани от удара, включително и изпитаното състояние близо до смъртта, сюжетът е вариант на „Масторна“. Фелини планира да използва конструктивно преживяванията си в болниците на Римини, Ферара и Рим, да направи филм за онова, което му се е случило. Предишния път обаче, веднага щом напуска болницата, Фелини открива, че е готов с радост да забрави цялото преживяване. Характеризира реакцията си като „отърсване“, както се отърсват кучетата.

– Сега планирам сценария си, но когато се върна у дома, може би ще искам отново да се отърся от спомена и да направя филм за нещо друго – каза ми той. Колкото и да е тъжно, Фелини така и не се завърна у дома. В неделя вечер в болницата, след последния си обяд с Джулиета той получава масивен инфаркт, изпада в кома и го настаняват в интензивното отделение. Този път лекарите нямат никакви надежди, въпреки че Джулиета, семейството и приятелите му все още вярват в някакво чудо. Независимо от съветите на лекарите Джулиета настоява да види мъжа си, макар че той не осъзнава присъствието й. Според безчувствената медицинска терминология мозъкът му е мъртъв. Докато Фелини се намира в кома, италианските папараци се събират на тълпи пред болницата да чакат. Две седмици по-късно, един ден след 50-годишнината от сватбата им с Джулиета, Федерико Фелини умира, без да дойде в съзнание. Съобщават за смъртта му по телевизията, преди да уведомят Джулиета. И тя така научава вестта.

Марио Лонгарди се втурва, за да бъде до нея и да я утеши, доколкото е възможно, както и да посрещне журналистите, които хукват към Виа Маргута. Оказва се, че репортерите вече са пристигнали и са запълнили изцяло тясната уличка. В болницата денонощно се стичат представители на печата, особено фоторепортери. Без съмнение някой отвътре съобщава срещу заплащане на един от папараците, че Фелини току-що е починал. Фоторепортерът успява някак си да се промъкне в интензивното, където маха чаршафа и изважда тръбите, за да направи снимка на мъртвия Фелини. Предполагат, че фоторепортерът е бил облечен с бяла болнична престилка и е минал, представяйки се за санитар. Сцената напомня момента от „Сладък живот“, когато Папарацо моли Марчело да го вземе в апартамента със себе си, за да направи още една снимка на тялото на Щайнер.

Фоторепортерът изпраща бързо сензационната снимка в една от телевизионните станции, която после я излъчва в новините. Това незабавно предизвиква публичен скандал. Телевизионната станция бива буквално бомбардирана по телефона, като разгневените граждани единодушно изразяват възмущението си. Рекламодателите заплашват да изтеглят рекламите си. Обществеността е отвратена, деянието поражда реакцията, която заслужава, като абсолютно натрапване в личния живот на любимия на Италия Фелини. Останалите телевизионни станции до една не приемат снимката, наред с всички вестници и списания, включително и скандалните таблоиди. Не е ясно дали отказът се дължи на тяхната човечност или на това, че са научили бурната реакция срещу подобно кощунство. Едва през последните месеци от живота на Фелини, макар че никой от нас не знаеше, че ще бъдат последни, аз долових трайна тъга в тона му, която не ми позволяваше да говоря игриво.

Разбирах, че здравето му е разклатено, че той се чувства физически застрашен. Мисълта да остане инвалид му се струваше по-ужасна от страха пред смъртта. Тъгуваше невероятно за ненаправените от него филми и вече не вярваше, че има бъдеще като кинорежисьор. Когато научих, че Федерико е починал, помислих си, че каквато и да е явната причина, сигурно това е станало от разбито сърце. Момчето Федерико и мъжът и режисьорът Федерико Фелини бяха мъртви, но легендата Фелини продължава да живее. След смъртта на Федерико Фелини филмите му получиха нов живот. Сега обикалят киносалоните от Ню Йорк до Делхи, от Сау Пауло до Сингапур, а вестниците публикуват бляскави статии за него на различни езици. Абсолютната слава, убягваща на Фелини в Италия, докато беше жив, дойде след смъртта му. Когато беше в кома, телевизията, радиото и вестниците постоянно даваха съобщения за здравословното му състояние. По телевизията показваха многобройни клипове по негови творби, както и целите филми.

Изведнъж Фелини влезе във всеки италиански дом. Хора, които не бяха гледали нито един негов филм, мигом го възприеха като приятел. Той стана най-прочутият човек в страната. По-прочут след смъртта си, отколкото приживе. Когато умря, на всички италианци им се струваше, че са го познавали, и всеки почувства загубата. От прозорците в Рим провесиха знамена с надписи „Чао, Федерико“. В ресторантите, които посещаваше, окачиха снимката му с траурни ленти. Лентите стояха няколко седмици. После ги махнаха и оставиха Фелини на вечността. На поклонението в „Чинечита“ огромният декор на небето, използван в „Интервю“, бе сложен за фон на ковчега. Съвсем подходящо той бе направен като циклорама на изкуствено небе – реалността на Фелини. Докато процесията се изнизваше, никой не говореше.

Звученето на тишината бе абсолютно. Опечалените преминаваха покрай ковчега, спираха се за малко, някои от тях оставяха цветя, подаръци и бележки. Хилядите хора от тълпата, които не познаваха лично Фелини, го оплакваха наред с милионите, които гледаха панихидата по телевизията. Джулиета бе казала на близките и на приятелите, че няма нужда да бъдат облечени в черно: „На Федерико не би му харесало.“ Тя беше е тъмни очила заради зачервените си и подпухнали от плач очи. Тюрбанът на главата й бе предназначен да скрие опадалата коса от облъчванията, с които я лекуваха и които тя успешно бе запазила в тайна. По време на панихидата Джулиета стискаше броеницата си. В най-трогателния момент от службата, към нейния край, тя вдигна ръката си с броеницата и махна за сбогом на Федерико. – Ciao, amore – прошепна. Джулиета имаше чувството, че скоро ще се присъедини към него. Малцината близки и на двамата съзнаваха, че е малка вероятността тя да го надживее много и че тя също знае това. Джулиета получаваше предложения за филмови роли, писма от фестивали и музеи, покани за разни събития.

Имаше възможност да бъде направен бродуейски мюзикъл по „Джулиета на духовете“ – проект, който тя особено харесваше. Марвин Хамлиш искаше да напише музиката, а Джулиета и Фелини бяха обсъждали промените, които биха желали да направят, за да отговаря повече героинята на нейната концепция. Джулиета бе извънредно търсена по цял свят. Изведнъж Федерико вече го нямаше, за да бъде поканен тази година или другата, или по-другата, и всички се обръщаха към Джулиета. Имаше възможност да пътува – нещо, което я привличаше. Обичаше да ходи на филмови фестивали с филмите на Фелини, в които беше играла, и извънредно се гордееше с тях. В крайна сметка те бяха и нейни деца.

Прекарваше колкото може повече от останалото й време у дома, но все по-често я вземаха в болницата. През последните месеци беше вече твърде слаба, за да се връща вкъщи. Посъветваха семейството да се подготви за нейния край. Да помислят за уреждане на погребението. Джулиета продължаваше да се лови за живота. Силата на волята й за живот, дори и без Федерико, впечатляваше лекарите, ала тъжните изражения на лицата им издаваха истината. Джулиета Мазина надживя съпруга си само с пет месеца. Почина в Рим на 23 март 1994 година. Беше изминала година без една седмица от мига, когато седеше сред холивудската публика и гледаше как на човека, за когото бе женена почти 50 години, му връчваха наградата „Оскар“.

Бе споделяла с него целия му плодотворен живот и лично, и професионално, и сълзите струяха по страните и, а Фелини от сцената с любов я бе сгълчал да не плаче. Това бе един от най-трогателните моменти в историята на „Оскар“-ите.  Откараха Джулиета в Римини, за да бъде с Федерико. Дори и в щастливите периоди Великден бе тъжен празник за Джулиета, напомняйки й за смъртта на нейното бебе. Никога не говореше за това, защото не искаше да потиска другите. Само Федерико знаеше какво чувства. През 1994-а, почти 50 години след смъртта на малкото й момченце, точно преди Великден почина и Джулиета.

Последните й думи бяха: Ще прекарам Великден с Федерико.

Откъсът е от издателство „Колибри”