Чарли Чаплин

Автобиография Издателство „Колибри”

Роден съм на 16 април 1889 г. в осем часа вечерта на уличката Ийст лейн, Уолуърт. Скоро след това сме се преместили на Уест скуеър, Сейнт Джордж роуд в Лам­бет1. Според мама аз съм се появил на бял свят в приятна обстановка. Радвали сме се на сравнително охолство: жи­веели сме в три мебелирани с вкус стаи. Един от ранните ми спомени е как всяка вечер, преди да отиде в театъра, мама нежно ни завиваше със Сидни в удобното легло и ни оставяше на грижите на прислужничката. В света на едно три и половина годишно дете всичко е възможно; щом като Сидни, който беше четири години по-голям от мен, може­ше да прави фокуси и да поглъща монета, а след това да я вади от врата си, защо да не мога и аз да направя същото? Така че погълнах монета от половин пени и мама бе прину­дена да повика лекар.

Всяка вечер, като се връщаше от театъра, тя имаше на­вика да оставя на масата сладкиши за Сидни и за мен, ко­ито намирахме на сутринта – резен неаполитанска торта или бонбони, – като предварително се бяхме разбрали, че на сутринта нямаше да вдигаме шум, тъй като тя обикно­вено спеше до късно.

Мама беше субретка във вариетета, близо трийсетго­дишна „миньонка“, със свежа кожа, виолетово-сини очи и дълга светлокестенява коса, толкова дълга, че би могла да седне върху нея. Ние със Сидни я обожавахме. Макар че не беше изключителна красавица, за нас тя беше прекрасна. По-късно хората, които са я познавали, ми казваха, че била нежна и привлекателна, и имала необикновено обаяние.

За нея беше удоволствие да ни облича за неделните разходки – Сидни в костюм на училището Итън с дълги панталони, а мен – в син кадифен костюм с подходящи сини ръкавици. Макар че се срамувахме от постъпването си в приют за бедни, когато мама ни съобщи новината, ние със Сид­ни го приехме като едно приключение и известна промяна в сравнение с живота ни в задушната стаичка. Но в този тъжен ден аз разбрах какво се е случило едва, когато пре­косихме прага на приюта.

Тогава се почувствах окаян и изоставен, защото там ни накараха да се разделим: мама отиде в женското отделение, а ние – в детското.
Как добре си спомням болезнената тъга на оня първи ден за посещения: шока, когато видяхме мама да влиза в стаята за свиждане, облечена в дрехите на приюта. Кол­ко нещастна и смутена изглеждаше тя! За една седмица се беше състарила и отслабнала, но лицето ѝ светна, когато ни видя. Ние със Сидни се разплакахме, а с това разплакахме и мама, и по бузите ѝ потекоха едри сълзи. Тя постепен­но се овладя и ние седнахме заедно на една груба пейка, мушнахме ръцете си в скута ѝ, а тя нежно ги потупваше. Усмихваше се на остриганите ни глави и като ги милваше, ни утешаваше, че скоро ще бъдем отново заедно. От джоба на престилката си мама извади пакетче сладкиши с коко­сови орехи, купено от дюкяна на приюта с парите, които беше спечелила от изплитането на дантелени ръкавели за една от сестрите. След като се разделихме, Сидни тъжно повтаряше колко остаряла била мама.

Ние със Сидни бързо привикнахме с живота в приюта, но винаги бяхме тъжни. Спомням си малко неща, които заслужават да се отбележат, но обедът на обща дълга маса с другите деца беше нещо приятно и ние го очаквахме с нетърпение. На масата председателстваше един от панси­онерите в приюта, възрастен човек на около седемдесет и пет години, с благородна осанка, рядка бяла брада и тъжни очи. Той ме избра да седя до него, защото бях най-малки­ят и защото, преди да ме подстрижат, имах най-къдравата коса. Наричаше ме своето „тигърче“ и казваше, че когато порасна, ще нося цилиндър с кокарда и ще седя отзад на ка­ляската му със скръстени ръце. Перспективите бяха опияняващи. Подобно на ла­вина парите и успехът растяха с всеки изминат ден; всичко това беше замайващо, ужасяващо, но прекрасно.

След години...
XXX
На „Куин Елизабет“ се качихме в пет часа сутринта, наистина романтичен час, но го направихме само поради отвратителната причина да избегнем евентуални съдебни чиновници, които биха могли да ми връчат призовка. Ин­струкциите на адвоката ми бяха да се кача дискретно на парахода, да се затворя в каютата си и да не се появявам на борда, преди да слезе лоцманът. И понеже последните десет години ме бяха научили да очаквам най-лошото, аз се подчиних. Бях чакал с нетърпение да застана на горната палуба със семейството си и да вкуся този вълнуващ момент, ко­гато параходът се отделя от кея и се впуска в далечни пъ­тища към нов живот. Вместо това бях позорно заключен в каютата си и гледах през прозорчето.
Лоцманът най-сетне напусна парахода и аз отключих вратата и излязох на палубата като свободен човек. Вну­шителната линия на нюйоркските небостъргачи, високо­мерни и възвишени, бягаше от мен под слънчевата светли­на и с всеки изминал момент красотата ѝ ставаше все по-ефирна... И докато тя се отдалечаваше, аз изпитах странно чувство при вида на този огромен континент, изчезващ в мъглявината.

Макар че се вълнувах при мисълта, че ще посетя Ан­глия със семейството си, бях приятно отпуснат. Необятният простор на Атлантика прочиства душата. Почувствах се нов човек. Престанах да бъда легенда във филмовия свят и пред­мет на злобни нападки и се превърнах в баща на семейство, който отива с жена си и децата си на почивка. Децата си играеха на горната палуба, а ние с Уна се бяхме изтегнали в шезлонги. И в това настроение разбрах какво представлява пълното щастие – нещо много близко до тъгата.

Говорехме с любов за приятелите, които оставяхме зад себе си. Говорихме дори и за любезността на хората от имиграционната служба. Колко лесно се разтапя човек и от най-малката проява на внимание; колко трудно е да хра­ниш неприязън.

С Уна възнамерявахме да си отпочинем добре и да се посветим на удоволствията, а с лансирането на „Светли­ните на рампата“ почивката ни нямаше да бъде безцел­на. Чувството, че съчетаваш полезното с приятното, беше изключително удоволствие.

На следващия ден научих, че достъпът в Съединени­те щати ми се забранява и че преди да мога да се върна там, ще трябва да се явя пред Анкетната комисия за имигра­цията и да отговоря на редица обвинения от политически характер, както и на обвинения в морална разпуснатост. Агенция „Юнайтед прес“ ме питаше дали бих искал да на­правя някакви изявления по този повод.

Нервите ми се обтегнаха до крайност. Но всичко, което притежавах, се намираше в Щатите и се ужасявах при мисълта, че могат да намерят някакъв начин да го конфискуват. От този момент на парахода за мен повече нямаше по­чивка. От всички краища на света вестниците ме молеха с радиограми да направя изявления. В Шербур, първата ни спирка преди Саутхамптън, на борда се качиха поне сто репортери на европейски вестници, които искаха да ме ин­тервюират. Уговорихме се следобед да им отделим един час в бюфета. Макар че те бяха настроени съчувствено, пресконференцията ме отегчи и изтощи.

Когато пристигнахме на гара Ватерло в Лондон, вяр­ната тълпа пак беше там, все така предана и ентусиазира­на, както винаги. При изхода на гарата хората ни махаха с ръце и ръкопляскаха. „Натрий им мутрата, Чарли!“ – изви­ка някой. Това наистина ми стопли сърцето.

Когато най-сетне останахме сами с Уна, застанахме на прозореца на нашия апартамент на петия етаж на хотел „Савоя“. Показах ѝ новия мост Ватерло; макар и красив, за мен сега той не означаваше почти нищо освен това, че през него минаваше пътят към моето детство. Ние стояхме мълчаливи, опиянявайки се от най-вълнуващата гледка, ко­ято човек би могъл да види в който и да било град на света. Погледнах към Уна, докато тя се възхищаваше от глед­ката с напрегнато от вълнение лице, което я правеше да изглежда по-млада, отколкото нейните двайсет и осем го­дини. Откакто се оженихме, тя беше преминала заедно с мен през много премеждия; и докато тя гледаше към Лон­дон, а слънчевата светлина си играеше с черните ѝ коси, за пръв път видях една-две сребристи нишки. Не казах нищо, но в този момент ѝ се почувствах робски предан, докато тя спокойно ми казваше: „Лондон ми харесва.“

Бяха изминали двайсет години, откакто бях идвал тук за последен път. От мястото, където бях застанал, се виж­даше един от завоите на реката и по нейните брегове се издигаха модерни сгради, които загрозяваха пейзажа. По­ловината от детството ми беше преминало сред овъглени­те останки по потъналите в сажди незастроени места край бреговете ѝ.

Предстоеше ни да разрешим много проблеми и преди всичко да изнесем средствата си от Съединените щати. Наложи се Уна да се върне в Калифорния със самолет и да вземе всичко, което се намираше в нашата касетка. Тя отсъства десет дни и когато се върна, ми разказа как са се развили нещата. Служителят в банката внимателно про­учил подписа ѝ, погледнал я и отишъл при директора на банката, където дълго се съвещавал. Уна се безпокояла до момента, в който отворили нашата касетка.

След като свършила работата си в банката, тя отишла в къщата ни в Бевърли Хилс. Всичко било точно така, както сме го оставили, и цветята, и паркът били много красиви. Тя останала за момент сама в дневната и я обзело силно вълнение. По-късно се видяла с нашия домоуправител швейцарец Хенри, който ѝ казал, че след като сме замина­ли, хора от ФБР на два пъти идвали да го разпитват що за човек съм бил, дали той знаел в дома ми да е имало някакви вакханалии с голи жени и прочее. Когато той им казал, че съм живеел спокойно с жена си и семейството си, те взели да го заплашват, попитали го от каква националност е, от колко време е в Съединените щати и поискали да видят паспорта му.

Уна ми каза, че когато научила това, всички нишки, ко­ито още я свързвали с дома ни, се скъсали на самото място. Дори сълзите на камериерката ни Хелин, когато Уна си тръгвала, само ускорили заминаването ѝ.
Приятели са ме питали с какво съм успял да си навле­ка целия този антагонизъм на американците. Големият ми грях беше, че аз бях и си оставам човек, който не плува по течението. На последно място, никога не се опитах да стана гражда­нин на Съединените щати. Но много американци, които изкарват прехраната си в Англия, никога не са се опитвали да станат британски поданици.

Тези разяснения не представляват извинение. Когато започнах да пиша тази книга, зададох си въпроса защо я пиша. Причините са много, но извинението не е една от тях.

Премиерата на „Светлините на рампата“ беше гала­представление с благотворителна цел, на което присъства принцеса Маргарет. На следващия ден филмът беше пока­зан на обикновените зрители. Въпреки че критиките бяха въздържани, филмът счупи световните рекорди и макар че беше бойкотиран в Америка, донесе повече печалби, от­колкото всеки друг мой филм.

След отпътуването ни от Америка животът ни беше на съвсем друго равнище. В Париж и Рим бяхме приети като герои победители: в Париж президентът Венсан Ориол ни покани на обед в Елисейския дворец, поканиха ни на обед и в британското посолство. После френското правителство ме повиши в степен офицер на Почетния легион, а същия ден Дружеството на драматурзите и композиторите на му­зика за театъра ме направи свой почетен член.

След премиерите в Париж и Рим се върнахме в Лондон, където прекарахме няколко седмици. Предстоеше ми да намеря дом за семейството си. Един приятел ме посъветва да отидем в Швейцария.

В продължение на четири месеца търсихме подходящо жилище. Уна, която чакаше петото си дете, категорично заяви че след болницата не желае да се връща в хотел. Това ме накара да побързам с намирането на жилище: най-сетне се установихме в Маноар дьо Бан в селцето Корсие, малко над Веве. За наша изненада открихме, че имението се простира върху трийсет и седем акра, с овощна гра­дина, където се раждат едри черни череши, вкусни зелени сливи, ябълки и круши, както и градина с ягоди, прекрасни аспержи и царевица; по време на сезона независимо къде се намираме, ние отиваме там на специално поклонение.
Така ние се установихме за постоянно в Швейцария.

И така аз ще сложа край на своята одисея. Зная, че вре­мето и обстоятелствата са били благоприятни за мен. Ста­нах любимец на хората по целия свят, обичали са ме и са ме мразили. Да, светът ми даде най-доброто, което имаше, и малко от най-лошото. Каквито и да са били превратностите на съдбата в моя живот, мисля, че щастието и нещастието връхлитат случайно като облаци през лятото.

И все пак сега животът ми е по-вълнуващ от всякога. Здрав съм, все още мога да творя и имам планове да сни­мам още филми – в които аз може би няма да участвам, – но да пиша сценарии и да ги режисирам с участието на членове на моето семейство, някои от които имат сериозен артистичен талант. Шопенхауер казва, че щастието е негативно състоя­ние, но аз не съм съгласен с него. През последните двай­сет години аз разбрах какво е щастие. Имах щастието да се оженя за прекрасна жена. Бих искал да пиша повече по този въпрос, но става дума за любов, а голямата любов е най-красивото от всички разочарования за един творец, защото той не намира думи да я изрази. В живота ми с Уна непрестанно и наново откривам дълбочината и кра­сотата на нейния характер. Дори когато тя върви пред мен по тесните улички на Веве и наблюдавам непрестореното ѝ достойнство, изящната ѝ стройна малка фигура, при­браната ѝ тъмна коса, по която личат няколко сребърни нишки, в мен внезапно прелива вълна от любов и възхи­щение от всичко, което тя представлява, и в гърлото ми засяда буца.

Сред цялото това щастие аз понякога сядам на тераса­та при залез-слънце, гледам през широката зелена мора­ва към езерото в далечината, а зад него – към спокойните планини и в това настроение не мисля за нищо и поглъщам прекрасната им ведрина.