Цялата истина за Клавдия Кардинале от първо лице, благодарение на издателство "Колибри"

Красивите истории в киното не свършват, когато някоя млада непозната бъде внезапно изстреляна на звездния небосклон. Неприятностите започват, тъкмо когато тя по-вярва, че е успяла.
Аз станах звезда съвсем млада. Като в един често повтарящ се мой сън - качвах се в движение на един грамаден бял влак, някъде из родния ми Тунис, като се опасявах, че не знам къде да сляза; така и тук се качих в ход, между две гари... На двайсет години се превърнах в малката годеница на Италия, героиня от приказка, която караше девойките да мечтаят.

Но аз познавам и обратната страна на приказката. Станах символ на страна, чийто език едва говорех, усмивката ми покоряваше хората, но не ми липсваха и изпитания. Не съжалявам за никое от тях. Най-напред, защото човек не знае силата си, докато не му се наложи да се сражава. Пък и не е ясно дали без тях щях изобщо да правя кино. Разбира се, можех да устроя живота си другояче - като стана начална учителка, например, каквото беше и първоначалното ми желание, но тогава нямаше да срещна същите хора.

Всъщност тъкмо в това е разликата. Щастието и нещастието са субективни представи, но късметът да срещнеш изключителни хора, които те белязват до степен, че променят живота, амбициите и мечтите ти, хора, които будят възторга ти -ето това си струва.
Аз нямам заслуга. Животът често предрешаваше съдбата ми.
Ако някой тогава ми беше казал, че съм късметлийка, щях да се изненадам. Кой знае, можеше и да се разгневя. Тогава често ми се случваше. Днес обаче бих приела оценката.

Да, имах късмет и то неприлично много. Обаче не онзи, който си мислите. Не късметът да ме харесват, да е снимат, без който, разбира се, нямаше да ме има, а онзи да се озова отведнъж от родния ми Тунис право на планетата, на която шестваха гении, където на всеки ъгъл се срещаха поезията, талантът, любовта към киното с присъщите им щедрост и вдъхновение.

Какво щях да бъда оез Лукино Висконти? без Фелини, Дзур-лини, Болонини, без Серджо Леоне, моите скъпи италиански режисьори? Какво щях да бъда без художника по костюмите Пиеро Този? Ами без моите партньори Ален Делон, Бърт Лан-кастър и Жан-Пол Белмондо? Без Омар Шариф, благодарение на когото снимах първия си филм, без непознатите и забравените, които в една празнична вечер ме избраха за най-красивата италианка в Тунис, а аз все още говорех само френски? Какво щеше да стане с мен без Паскуале Скуити-ери, който ми вдъхна желание да продължа по пътя си, когато животът ми на звезда ме бе отвел в безпътица? Каква щях да бъда без всички онези, благодарение на чиято любов към киното усвоих занаята си на актриса?
Имах много късмет в живота си. Време е да отдам дължимото на хората, които срещнах по пътя си.

Исках да стана начална учителка
Досега се питам как татко е дал съгласието си през 1954 г. двете със сестра ми да се снимаме в "Златните пръстени".
В семейство като нашето това не е прието. Сицилианците нямат навика да излагат на риск честта на дъщерите си.

Сигурно са му дали сериозни гаранции. А може би за него това е бил подходящ случай да съхрани на лента няколко кадъра от нас като девойки.

В онези години никой от познатите ми в Тунис не притежаваше лична камера. Най-много някой фотоапарат със сенник, който се съхраняваше грижливо поставен между няколко реда бельо. Тогава един път в годината водеха децата на фотограф като на причастие, за да може той да увековечи пред шперплатовия декор техните сериозни, мрачни лица, официалните им премени и лачени обувчици. Татко обичаше да снима, а двете със сестра ми Бланш и братята ни Бруно и Адриен, всичките по-малки от мен, бяхме предпочитаният му сюжет. Снимаше ни пред нашето пежо 204, качени в лодка или на "плажа на аерогарата", където притежавахме мажа вила. В Тунис, разбира се, нямаше телевизия, дори във Франция имаше само няколко хиляди приемника.

Голямото събитие, великото зрелище на 50-те години, беше киното. В Тунис имаше много киносалони - впрочем ние живеехме до най-големия, казваше се "Колизей", на ул. "Марсилия".

По времето, когато за първи път видях камера, два филма можеха да ощастливят италианците от Тунис: "Пътят" на Фелини и "Чувство" на Висконти - двама велики майстори, които щяха да играят ключова роля в актьорската ми кариера. Мисля си, че ако бях на мястото на майка ми, щях да заведа децата си да ги видят, защото техните образи щяха да им разкажат по-добре от всяка книга за тяхната родина.

За почти всички имигранти италианското кино - тази славна част от европейското кино, която бе съхранила повече жизненост и бе надживяла войната и плана Маршал с наложения от него потоп от холивудски филми - се бе превърнало във втора родина. Това обаче не важеше за Тунис, където ние, местните италианци, нямахме никакво желание да заявим корените си. От края на войната бяха изминали по-малко от десет години и колониалното общество далеч не беше умиротворено. За мнозина французи Италия си оставаше фашистка страна, съюзник на Германия. Тъй като живеехме под френски протекторат, бяхме свикнали да склоняваме глави.

Родът Греко по майчина линия и родът Кардинале по бащина бяха чисто сицилиански. В началото на XIX в. прекосили тесния средиземноморски пролив и се озовали на отсрещния бряг, който отдавна изглеждал като естествен южен излаз на Италия. Дядо ми по майчина линия напуснал острова на красавиците на обикновена лодка. Родителите ми обаче бяха родени в Тунис и никога не се бяха връщали в старата си родина. Затова дядовците и бабите ни говореха италиански като сицилиан-ци от миналото столетие, докато ние, децата, говорехме само френски и поназнайвахме някоя и друга арабска дума.

Дори имената ни бяха френски. Мама и татко се казваха Йоланд и Франсоа.

Вкъщи никой не помисляше да ме нарече "Клаудия". Бях просто "Клод" - мъжко име, което чудесно прилягаше на мъжкаран-ската ми природа: вечно запотена, шумна, немирна, показно пренебрежителна към роклите с финтифлюшки и разните момичешки забавления.
В гражданския регистър, редом с името ми, фигурираха и имената на двете ми баби - Жозефин и Роз - също нагодени към колониалните порядки.
Баща ми имаше две увлечения. Ръчните часовници, които разглобяваше, а сетне старателно сглобяваше, и цигулката, на която свиреше, когато бяхме съвсем мажи, за да ни приспива. Израснах в семейство на музиканти. Сестра ми учеше пеене и пиано, а Адриен свиреше на китара. Голямото светско събитие беше концертът. Но не и киното!

Разбира се, спомням си афишите на американските филми: нима можеш да не забележиш лицата на мъже и жени, споени в целувка... Но когато бях на петнайсет години на мен и - иска ли питане? - на сестра ми, която бе година по-малка, ни бе забранено да посещаваме спектакли, противоречащи на морала. Оставаше ни да помечтаем пред фотографиите, забодени с кабърчета на входните пана пред киносалоните и да се досещаме за сценария. Ние, момичетата, не биваше да знаем нищо за любовния живот. Въобще не говоря за "сексуалния" живот - дума, която не можехме да произнесем, без да се изчервим. Нито пък чисто и просто за функционирането на телата ни. По онова време в училище изучавахме репродуктивните практики на амебите...

Единствената прожекция, на която бяхме допуснати като деца, беше едно представление на китайски сенки, организирано у съседа ни - заможен арабин, у когото гостувахме, както беше прието тогава: учтиво и сдържано. И с голямо любопитство, разбира се. Сред приятелите ни имаше руснаци, евреи, араби, французи. Отнасяхме се с уважение едни към други.

Макар да бяха изключително строги към всеки един от нас, то към мен и Бланш родителите ни бяха особено строги. Даже и за сутрешната неделна литургия в катедралата на Тунис пращаха подире ни по-малките ни братя, които отрано свикнаха с ролята на съгледвачи. Така че много добре знам какво е да си свободен. Изтръгвах всяка частица независимост от баща ми с цената на безконечни преговори.
Същото бе и за ходенето на кино, което ни бе разрешено след шестнайсетата ни година. Но за да успеем за съботната прожекция, трябваше да започнем пазарлъка още от понеделник. И да проявим достатъчно упорство в тези обичайни войни, които превръщаха семейната атмосфера в ад. Това бе цената, срещу която накрая чувахме вълшебните думички, произнесени в събота на обяд: "Добре, отивайте!"

Изглежда баща ни е получил нужните уверения относно условията при предстоящите снимки, за да даде благословията си за нашето участие при положение, че аз бях на шестнайсет, а сестра ми едва на четиринайсет години. Без съмнение участието на Министерството на културата, което финансираше отчасти начинанието, бе надделяло над принципите му. Бяха му дали уверения, че става въпрос за филм от висока интелектуална проба, а не за една от многото шир-потреби, които мътят съзнанието на девойките. Всъщност ставаше дума за кино, което преди всичко застъпваше тунизий-ската национална кауза.

Рене Вотие влезе в устата на всички, след като снима "Да бъдеш на 20 години в Орес" - филм за войната в Алжир, който дълго остана забранен. Когато се запознахме, беше на 26 години и вече отстояваше идеите си с камера в ръка.
И той като Висконти, симпатизираше на комунистическата партия. Последният бе заснел един от шедьоврите на неоре-ализма - филм за сицилианските рибари, в който участваха само непрофесионални актьори. Вотие пък искаше да улови момент от живота на тунизийските рибари.

Действието се развиваше в Монастир - родното село на Бургиба - и бе нещо като смигване към младите тунизийци и бъдещия им президент.
Уви, младият режисьор не бе успял да убеди арабските девойки, камо ли бащите им, да участват в проекта му.

И от немай къде бе решил да се обърне към нас - непрофесионални актриси, тунизийки с европейски произход. Със съдействието на Министерството на образованието той се бе появил в нашето училище, в резултат на което сестра ми, аз и няколко съученички бяхме подбрани за участие в експеримента. И без друго никой нямаше да забележи, че не сме арабки, защото щяхме да сме облечени с дълги бели одежди, поръбени със синьо, с които жените навремето прикриваха лицата си винаги, когато някой непознат минеше край тях.

Само че в хода на снимките сценарият се промени. Филмът трябваше да свърши с кадър на група тунизийки, качени на скала, които махат на отплаващите в морето съпрузи, но този ден вятърът брулеше и разбули едно от лицата - моето. Бях чернокоса, мургава и с тъмни очи!
За мен снимките на този първи филм бяха просто повод да скатая някой и друг час и да прекарам времето с приятелки край морето - нещо като празник с костюми, заснет от непознати, които бяха едновременно причудливи и сериозни, и ми плащаха за участието във въпросната игра крупната сума от 35 франка дневно. Майка ми тутакси ги депозира в спестовна книжка. С една дума, не се главозамаях.

Скоро пак тръгнах на училище.
Обаче документалният филм бе прожектиран на фестивала в Берлин, където не остана незабелязан. Дори спече-ли "Сребърна мечка" в своята категория. Което му гарантира прожекциите преди основния филм всяка съботна вечер във всички кинозали на Тунис, а между двата филма разпоредителките раздаваха бонбони и сладоледи на зрителите.

И така, с всяка следваща събота скромната ми персона печелеше известност. Станах ако не звезда, то поне местна знаменитост, представителна фигура на тунизийската мла-деж и дори попитаха майка ми дали би склонила да участвам в модно ревю...

Мнителна, но пък и поласкана, мама в крайна сметка се остави да я убедят и скоро бях наета да представя модна колекция, предназначена за момичетата от моето поколение. Още един повод да се появя по вестникарските страници на черно-бяла снимка с размер на пощенска марка, но за сметка на това възкачена на подиум, с прилепнала по тялото рокля и с коси на конска опашка. В лицея, където подготвях матурата си, момичетата почнаха да ми завиждат. Момчетата пък ме наобиколяха все по-настоятелно. Въпреки това не ми хрумваше да се възприема като звезда. Просто не ми е в характера. И днес приятелите ми се дивят, че отговарям непринудено на хората, които ме заговорят, а те винаги го правят много добронамерено.

Впрочем имах ли въобще основания да се изживявам като звезда? Звезди за мен бяха Брижит Бардо, София Лорен, Джина Лолобриджида... Звезда беше нещо повече от човешко същество, нещо като богиня, осветена от прожекторите, костюмите и декорите, обитаваща друг свят. На мен ми се щеше да скачам, да бягам, прибирах се вкъщи с разрошени, покрити с прах коси... На киното му трябваха жени, ама истински, с дълги нокти и начервени устни. Дори не допусках, че ще претърпя метаморфозата, която да ме превърне в една от тях. Впрочем нямах желание да съзрявам. Киното си беше просто игра.

Днешните младежи едва ли са способни да разберат тогавашните ни настроения. В епохата на риалити шоу да си знаменит е самоцел, стъпка към богатството и лесния живот. А колко чуждо ни бе всичко това в онези години! Нямах грам амбиция, дори не си задавах въпроси относно възможността да направя кариера в киното. Подобно на връстниците ми араби копнеех единствено за свобода. Но само за моята лична, за "вътрешната ми автономия". И макар да се заглеждах вече по момчетата, не ми и хрумваше да загърбя гимнастиката и лудешките игри, само и само за да ги впечатля. По-уместно ми се струваше да се внедря в бандата, да играя с тях, да бележа точки, както ми напомни неотдавна една минувачка на ул. "Сена", която се оплака от яростта ми в атака преди четирий-сет години! Ако имаше артист в семейството, без съмнение това беше сестра ми Бланш със синьо- зелените си очи, царствената осанка и безупречната прическа.
Дълго завиждах за красотата и си отмъщавах, като я вчесвах и обличах сякаш беше кукла... Накрая се примирих.

Сигурно и разликата във възрастта ни помогна доста бързо да надживеем съперничеството.
Бланш беше ангелче, което монахините от метоха "Сен Жо-зеф Де Л'Апарисион", които ни възпитаваха като малки, винаги даваха за пример. А пък на мен все повтаряха, че нямам нищо женско в себе си. Приемах го като найвисш комплимент, защото ненавиждах превземките на моите приятелки и не се страхувах да се сбия, когато се налагаше.

Питаха ли ме каква мисля да стана като порасна - демонстративно отвръщах "изследователка" и си мечтаех за живот, изпъстрен с приключения, убедена, че мога да надмогна всички предизвикателства. Дълбоко в себе си мечтаех да стана начална учителка и понякога си го признавах. Но веднага добавях, че ще работя в Южен Тунис, в пустинята, сред бедните.


През 1956 г., когато заварих на входа на лицея двами-на, които ме чакаха с предложение за нова роля, ги изгледах с онзи презрителен поглед, който местните момичета употребяват, за да шкартират прекалено самоуверените мъжкари. Що се отнася до мъжете, които ме преследваха... и без тях имаше достатъчно. Тези двамата бяха дошли на крака. Други се явяваха с коли. Навремето упреците на нашите понякога посяваха съмнение в способността ми да привлека момчетата, но положението се бе променило. А пък аз бях усвоила погледа, с който да ги държа на разстояние.

Бях едва на седемнайсет, същата година излезе филмът на Вадим "И Бог... създаде жената"... Всичките ми съученички мечтаеха да се обличат като Бардо. В черна рокля, пристегната с широк колан и в обувки без ток, като балерините. Аз дори предизвиках малка семейна революция като пребоядисах пуловерите си. Младо момиче, облечено като вдовица си беше жив скандал... Затова пък баща ми вече не можеше да ми натяква, че ушите ми са като карфиол, а устните като полицейска фуражка, пък и младежите вече далеч не оставаха безчувствени при вида ми. Бях особено горда, задето бях привлякла вниманието на най-хубавия измежду тях - Диду, млад арабин, който беше докоснал пръстите ми на плажа и винаги когато ме погледнеше се изчервявах.
Често групи от момчета крачеха по петите на момичетата по улиците и отдалеч ги даряваха с най-уважителни комплименти. Понякога се одързостяваха да подсвиркват.

Впрочем това беше основното занимание на тогавашните млади: чакане, дебнене, преследване.
А тези двамцата дошли да ми говорят за кино. Голямата работа... Не се заплитах толкова лесно в чуждите мрежи. Пък и старички ми се видяха! Колкото се вълнувах от възхищението на моите връстници, толкова се притеснявах, когато някой по-възрастен си позволяваше да ме доближи.
Веднъж един от тях ме прилъга да се кача в колата му... Той упорито ме преследваше, а аз си мечтаех за някой от кварталните младежи, които наблюдавах от прозореца. След това ста-нах още по-мнителна и дори агресивна към "старчоците".

А двамата, които ме чакаха на входа на лицея, бяха на достопочтена възраст: режисьорът Жак Баратие беше поне на трийсет, а Омар Шариф - най-малко на двайсет и четири.
Омар Шариф ме бе забелязал в новелата на Рене Вотие. Беше предложил името ми на френския режисьор, който търсеше момиче от моето поколение за "Гоа", нещо като ориенталска приказка. По онова време Омар Шариф беше непознат. Беше се снимал в два египетски филма под режисурата на Юсеф Шахин, а най-значимото му завоевание беше бракът с екранната му партньорка Фатен Хамама, която бе знаменитост в Египет. Извън Кайро обаче никой не бе чувал за него.
Вече притежаваше погледа и топлотата, които щяха да го превърнат, благодарение на ролята му на Шериф Али в "Лорънс Арабски", в образец на съблазнител. Но това щеше да се случи след шест години. Сега той си беше просто красив египтянин, който на изискан френски с ливански акцент се обръщаше към една болезнено горделива италианка.
Ама за каква ме имаха тези двамата, та да ме заговарят така пред очите на съученичките ми? Бях непокорна, инатлива и безочлива. Но най-вече горделива. Разкарах ги без дори да ги изслушам. Безцеремонността ми и лошото ми настроение сигурно са ги развеселили. Намеренията им бяха съвсем почтени, ето защо отишли при ди ректорката на колежа "Пол Кам-бон" на ул. "Марсилия", за да ? обяснят случая. Тя счела за уместно да предупреди татко, който за мой късмет разбрал работата преди мен.
Привикаха ме за проби в събота следобед в един хотел в Тунис...

Мама все повтаряше, че киното не гарантира сериозно бъдеще. Според нея то можеше да ме вкара в опасни среди, пълни с лекомислени хора, които нямат уважение към нищо. А най-малко към честта на девойките. Пък едно момиче трябва да има сериозна професия, особено момиче като мен.
Можех да допълня разсъжденията ? така: "Щом не искаш да се жертваш като мен..." Сигурно беше права. Всъщност голяма работа - щом ме оставяха да ходя на плажа... В древните митове все така се случва. Героят обикаля света, за да избяга от съдбата си, като Едип, който се хвърля в клопката, а мисли, че така я избягва... На латински това се нарича fatum. При нас, в Тунис, обикновено изричането на всяко пожелание или намерение се съпровожда с едно "Мектуб", което в приблизителен превод означава "Така да бъде", или "Ако е рекъл Господ", за да се отблъсне злата съдба. Но това показва също, че малко зависи от волята ни, и че каквото е писано там горе, ще го бъде.

Киното ме преследваше, но аз не правех нищо, за да ме застигне. Дори се опитвах да му избягам. Но то ме следваше по петите.
Бях млада, копнеех за живот. Така както аз го разбирах. Бях омаяна от Брижит Бардо, която беше променила вида и поведението на всички момичета от моето поколение.

Аз се казвах Клод Кардинал. След това журналистите щяха да казват КК, в духа на тогавашната причудлива азбука, ББ, КК... А един Господ знае колко щеше да ме дразни тази приумица. Двете с Брижит не бяхме връстнички. Тя беше балерина, аз гимнастичка...Но това бяха само подробности за продуцентите, които търсеха да отговорят на удара. Френското кино просперираше благодарение на мита ББ.
За да се поднови наборът от млади звезди, които италианците наричат maggiorate, за да се открие измежду тях рядката птица, кокошката със златните яйца, която да им донесе печалби с няколко успешни филма, продуцентс-ките компании прилагаха прост метод - конкурсите за красота.

Джина Лолобриджида например беше бивша Мис Италия.
Повечето кандидатки обаче не правеха толкова бляскава кариера. Преминаваха през небето на "Чинечита" като падащи звезди. Като метеорити.
Хората от "Униталия-Филм" дойдоха и в Тунис. Най-напред, за да представят филмите си. Но покрай седмицата на италианското кино възнамеряваха да организират и съпътстващи прояви. Започнаха с благотворителна вечер, за която мама веднага се записа като доброволка. Успоредно щеше да се проведе друго събитие, с цел привличане на дарители - гласуване за най-красива италианка в града.
Церемонията се проведе в един много изискан хотел - "Ла Тур Бланш" в Гамарт, северно от столицата. Едва-що бях навършила седемнайсет и се бях дипломирала. За случая се бях облякла в бяла, просто скроена, вталена рокля без ръкави, ушита от майка ми. Двете със сестра ми трябваше да помагаме в продажбата на пликове за томболата.
Подобно на Скарлет 0'Хара в "Отнесени от вихъра" и мен ме държаха настрана от удоволствията на подиума, на който дефилираха петнайсетина засмени до ушите момичета в поли - все кандидатки за титлата. Защо ли си оспорваха тази жалка корона? Какво очакваха от нея?

"Пътуване до Венеция, за кинофестивала, на разноските на една продуцентска къща", осведоми ме някой. Голяма работа, мен ме привличаше Юга, а не Севера.
Нима пустинята не беше романтична? Не си давах сметка, че подобно пътуване може да се окаже първа стъпка към кариерата на актриса.
Публиката, както подобава, се разгорещяваше, гласуващите бяха на различни мнения. Събереш ли десетина италианци да гласуват, ще получиш десет противоречащи си мнения... Някои кандидатки дори бяха освиркани. Италианците от Тунис, въпреки ужаса при мисълта, че някой може да задява жените им, държаха да изберат представителка, която да размаже французойките. Твърдеше се, че само те умеели да се обличат и да привличат мъжките погледи.

Най-сетне не помня кой заяви, че най-красивата италианка не била на подиума, а в залата. Публиката извърна погледи, а неколцина се запътиха към мен. Аз успях само да се вкопча в ръката на Бланш. И двете бяхме качени на подиума. Аз вече се бях снимала в два филма и бях участвала в модно ревю.
в очите на съотечествениците ми това вече ме предопределяше за ролята на тяхна посланичка. Положението беше нелепо, нямах желание да ме оглеждат като конкурсно добиче. Беше ми неудобно най-вече заради Бланш. Нима тя не бе по-красивата от двете?
Чувствах колко несправедливо и потискащо щеше да бъде това гласуване за нея. Тя щеше да бъде истински щастлива да отиде в Италия, докато на мен въобще не ми пукаше. Затова ми се искаше тя да сподели победата на сцената редом с мен. Не исках да си тръгва и съм ? благодарна, че остана до мен, с усмивка на уста.

Сега гледам стара снимка как стоим зад водещия, който оповестява резултатите от конкурса...
Трябваше ли да приемам насериозно това приключение? Спечелих бляскаво конкурса. Мама съхрани лентата с титлата, която ми връчиха по този повод. Макар и объркана, благодарих на "Униталия" за подареното ми пътуване.
Толкова рядко ми разрешаваха да излизам сама, родителите ми едва си затваряха очите, че се гримирам, а сега бях поканена на една от трите срещи на звездите, редом с Холивуд и Кан. Мострата, както всяка година, щеше да се състои през септември.

Заминавах с майка ми, разбира се.
Нито мама, нито аз се бяхме качвали някога на самолет.
Посъветваха ни да си сложим топли дрехи. Понеже високо горе било студено, а пък и нали отивахме на север... За нас, сицилианците, Венеция беше почти на северния полюс, чужбина при всички положения, и то много повече от Франция, чийто език все пак говорехме. Отнасяхме се с недоверие към обитателите на Северна Италия. Имахме ги за хладни и претенциозни хора. Но нали тръгвахме с благословията на баба, дядо и всичките ни съседи, които се утешаваха за днешната си нищета със спомена за миналото величие. Те ме гледаха като Мадона. Целият квартал се гордееше с мен.

Понеже италианците очакваха да видят северноафриканско момиче, се постарах да не ги разочаровам: сложих в куфара единственото си зимно палто - бурнус. Дълга вълнена дреха, която може да покрие всяка рокля, дори и най-бухлатата, особено практична при дъжд и мъгла... Прибавих и няколко "вечерни" сака, също традиционни, с техните бродерии в арабски стил. Във Венеция не бяха виждали нищо подобно, нито пък като моя бански от две части, ушит от мама, с който се разхождах по плажа на хотел "Екселсиор" - любимо място на всички кинад-жии. Даже не осъзнавах до каква степен се различавам от останалите момичета, независимо дали са с вечерни рокли или с прилични цели бански. Бях уцелила, без да искам, най-доброто средство да мина забе-лязано.
Старлетките, пресата, продуцентските къщи за мен бяха непозната планета. Не подозирах, че кинематографичната индустрия е месомелачка за неизвестни, които грабва, поглъща и изхвърля, като пътем отсява само неколцина бъдещи приносители на печалби. Без да държи сметка за разбитите съдби и прекършените амбиции.

София и Джина, двете наи-големи звезди, които разделяха Италия, бяха заминали в Холивуд. Спешно се търсеше нова. За по-сигурния успех на начинанието трябваше да се открие рано, още в люлката, преди да е станала "голямото откритие". И да ? се предложи договор за няколко години, който да подпише без фасони, щастлива, че ще печели стократно повече от продавачка в магазин, без дори да подозира, че така се отказва от истинския плод на труда си и на своята красота. Никога не са липсвали специалисти, които да се възползват от момичешката наивност.

Най-простият начин да открият тази рядка перла, способна да привлече пресата като осигури безплатна реклама, бе да хвърлят всяка от кандидатките сред рояка фотографи, привлечени от меда на всеки фестивал: звездите, тяхната красота и техните капризи. Тогава още не ги наричаха "папараци", както скоро щеше да ги кръсти Фелини в "Сладък живот" (1960), но вече се групираха на ята и се спускаха върху всяко по-апетитно парче. Те бяха първият барометър на успеха. И първите, които можеха да регис-трират този несравним коз - фотогенич-ността. Загадката, скрита в начина, по който попиваш светлината в резултат на малък нюанс или детайл: цвят на кожата, форма на скулите, топлина на усмивката, острота на погледа... Има великолепни момичета, които се разпадат върху фотохартията и други, които никога не би забелязал на улицата, но грейват при копирането. Никой не може да постави окончателната диагноза, преди да е видял резултата във вестника. Тъкмо затова манекенките се движат винаги със своя book като странни търговски пътнички, които се продават по снимки, нищо че и те са там.
С мама останахме една седмица във Венеция. Всеки ден фотографите около мен се множаха. Не разбирах упорството им, та аз бях никоя - нито кинозвезда, нито манекенка. Не говорех, а и нямах какво да кажа, още повече, че не разбирах какво ме питаха, понеже знаех само френски.
В такива случаи само се усмихвах, най-добрият начин да изиграя ролята си на посланичка на Тунис. За надписа под снимката уточнявах, че се казвам Клод. Но италианците, за които бе недопустимо женско име да не окончава на "а", веднага го добавяха, без да им мигне окото. Така че скоро всички ме прекръстиха на Клаудия.
Станах Клаудия Кардинале!
Тук на този фестивал срещнах един мъж, по който жените щяха да припадат през бъдещите петдесет години. Знаете кой е той - Ален Делон...