„Човек е склонен към забрава, а стечение на времето техниката на забравяне става съдбовно човешко умение”.


Така започва своята автобиографична книга големият сръбски режисьор Емир Кустурица. В седемнайсет глави, седемнайсет своеобразни автентични, провокативни и преди всичко искрени разказа, режисьорът
прелиства семейния албум от най-ранните дни на своето детство, изписва житейския си и творчески път на фона на неспокойните, размирни години през втората половина на XX и началото на XXI век. Книга – автобиография, хроника и своеобразен филм, съставен от разкази, в които авторът не щади нито себе си, нито другите. Книга, в
която не премълчава нищо. Сам против всички, хулен и хвален, но винаги той, верен на себе си, единствен – Емир Костурица.

Емир Кустурица е роден на 24 ноември 1954 г. в босненската столица Сараево в мюсюлманско семейство със сръбски корени. Дебютира в голямото кино с филма „Спомняш ли си, Доли Бел?“ през 1981 г., който печели „Златен лъв“ във Венеция и наградите на ФИПРЕССИ, АГИС и СИДЛАК на националния фестивал в Пула. Следва талантливият „Баща в командировка“, заслужил „Златна палма“ в Кан и номинация за „Оскар“ за най-добър филм от неанглоезична страна. Нови възторзи и отличия му носят „Циганско време“, „Аризонска мечта“, „Ъндърграунд“, романтичната комедия за ромските нрави „Черна котка, бял котарак“.

Човек е склонен към забрава, а с течение на времето техниката на забравяне става съдбовно човешко умение. Ако не беше повелителката забрава с умението си да забулва страстните мисли и ги предава на паметта, за да ги подреди, мозъкът би се превърнал в обикновен контейнер. Но може ли идващият ден да започне без забрава? И какво би се случило, ако трябваше да следваме страданието като едно безкрайно излъчване от сърцевината на нашата душа и ако забравата не засенчваше тежката история на нашия живот, така както облакът скрива слънцето? Не бихме могли да преживеем. Така е и с нещата, които носят голяма радост. Ако забравата не ги упои, ще полудеем от щастие. И пак забравата е тази, която смекчава болката от изгубената любов. Когато в междучасието съперникът ви удари шамар и спечели симпатиите на момичето, в което и двамата сте влюбени, само забравата ще ви излекува по­късно от непрежалимата любовна загуба. Раната зараства, така както с течение на времето на снимката избледнява блестящият гланц на фотографската хартия.

По времето, когато аз бях тийнейджър, по централните площади на Ню Йорк, Лондон и Париж младите се редяха на опашки за новите плочи на „Бийтълс“, Спрингстийн, Дилън. Днес вместо авторски творби тийнейджърите чакат iPhone number 4. И тук забравата пак идва на помощ. Напъхваш Дилън в забравата и по-лесно заживяваш с истината, че предметът е център на внимание, а не любимите герои, които пеят за любовта и свободата и се борят против неправдата. Забравата играе решаваща роля за приемането на основните закони на научната култура, която се готви да архивира архетипната култура в депата на музеите. Онези, които патентоват iPhone, естествено, не са създали своята играчка заради човешката склонност към забрава, но им е помогнала истината, че човек забравя, че в чакалните, където забравата царува, винаги има свободно място, за да се заселят в него героите, които времето е прегазило.

Желая да напиша книга и старателно да измета мозъчните одаи, из които бродят спомените, и с помощта на всички ангели писатели, от които съм се учил да мисля и говоря, да отделя от този куп онова, което иначе би завършило скрито, както слънцето зад облаците. Не би трябвало ударите на моята душа да останат завинаги недостъпни, когато тръгна на вечния си път, а някои любопитни потомци да се опитват да установят контакт с мен, възнамерявайки да отгатнат важната тайна на своя произход. Искам да избягна недоразумението и съдбата на мобилния абонат, когото приятели и роднини безуспешно търсят по телефона, без да знаят, че той вече не е между живите, когато след безброй повиквания прозвучава гласът на телефонната операторка, който казва:
„Абонатът в момента не е достъпен...!“

1961 година – Юрий Гагарин полетя в Космоса, а аз тръгнах на училище. Полетът на първия човек във Вселената бе подготвян дълго, зад Гагарин стоеше цял екип специалисти. Подготовката за моето тръгване на училище падна върху плещите на майка ми. Моят баща беше в командировка, в Белград. Сенка напълни казана, стопли водата, хвърли ме във ваната. Докато търкаше гърба ми с кухненския сапун, чух я да плаче.

– Защо плачеш, Сенке? Кой тръгва утре на училище, ти или аз? – попитах.
Избърсвайки сълзите си, мама отговори:
– Не плача, синко, само ми е мъчно, от утре започва нов живот!
Не разбрах защо плаче майка ми, но колкото до новия живот, нещата ми станаха ясни още на другия ден... Крачех към училище и се взирах в каменните стъпала – струваше ми се, че са покрити с вода. Гледката приличаше на излъчваното по Телевизия Сараево интермецо на режисьора Ян Беран по музика на Воин Комадина. Чувствах се повече като водолаз, отколкото като ученик, който за пръв път отива на училище. Знаех, че изглеждам смешно. Дългите ръкави на престилката от черен сатен ми създаваха трудности. Подвивах ги, за да ги скъся, но платът беше гладък и те постоянно се хлъзгаха и връщаха дължината си. Пътят продължи цяла вечност, макар че училището беше на триста крачки от нашия малък апартамент от една стая и половина. Мислех си, че Гагарин е стигнал по-бързо до Космоса, отколкото аз до основното училище „Хасан Кикич“.

Прекарахме първия час в училищния двор. Един ученик от горните класове с огромна рижа глава предупреждаваше новите ученици за опасността, която дебне от местните хъшлаци. В училище той беше известен с това, че три пъти бе повтарял трети клас. Неуспехът му се дължеше на тълкуването на думата разлика. Когато го попитали каква е разликата между кокошката и кравата той отговорил:

– Знам какво е кокошка. Известно ми е и какво е крава, но не знам какво значи разлика!
Намерението на този дангалак да защитава учениците ми беше познато. Не можех само да разбера защо в замяна трябваше да му даваме закуската си! Рижият протегна ръка, очаквайки да му дам парите за закуска.

– Ей, ти, с голямата глава, на теб говоря, к’во се пра’иш на луд?
– Аз ли? – наистина се правех на луд.
– Глей к’ва ти е главата! Бръмбарът треба да си вземе отпуска, та да направи кръг около нея!
Учениците се смееха, а аз бутнах рижия във варта, която майсторите бяха приготвили, за да оправят училищната фасада, и изтичах в училище. Озъртах се уплашено наоколо и очаквах всеки миг рижият да се появи отнякъде. Тогава чух женски глас, който превърна страха ми в сладък трепет. Изведнъж всичко заприлича на приказка.
– Баща ми е полковник в контраразузнаването на югославската армия.
От татко бях чувал какво е разузнаване, знаех какво е война, но какво е контраразузнаване главата ми не можеше да побере. Бях глупав като онзи хъшлак, на когото всеки миг можех да стана жертва.
– Баща ми пазеше кучето на Тито, преди да бъде прекомандирован в Сараево.
– Колко кучета има Тито?
– Не знам, татко никога не говори за работата си. Довечера ще ме чака пред училище, видях какво стана. Твоята сигурност е застрашена и ако искаш, можеш да се връщаш у дома с нас.

Това ново, непознато чувство ме заля като светлината, когато мама ме будеше за училище – все още ми се спи, сънен съм, но въпреки всичко превръщам мижавия поглед в усмивка. Рано разбрах колко е важно човек да се буди както трябва. Във всеки случай по-хубаво е да се събудиш, отколкото това да не се случи. Тази Снежана приличаше на това събуждане. Чувството, което нейната близост породи у мен, беше по-силно от страха, че всеки миг ще се появи онзи с голямата глава.

Чаках на опашка за кифли, а учениците зад мен негодуваха. Освиркваха момчето, което чуваше ударите на сърцето си и виждаше само две големи черни очи и дълга руса коса.

Имаше златната коса на майка си – словенката, която преминаваше със светкавична скорост из завоите на Горица. За по-големите момчета на улицата майката на Снежана беше извор на вдъхновение за сътворяването на любовни теории.

– Жените, които ходят бързо, са по-добри в леглото от онези, които вървят бавно.
– Това е абсолютна глупост, бавните жени в живота са бързи в леглото!
– Не е важна бързината, брато, качество, техника, това, авер, се търси! – говореше третото течение на горичанските безделници.
Тези дискусии водеха до нажежаване на обстановката. Често представителите на конфронтиралите се течения едва избягваха ръкопашната схватка заради важните въпроси, свързани със секса. Най-напред разбрах, че е трудно да се опише разликата между двете теории. Не можех да си обясня защо някой трябва да е бърз в леглото, а бавен в ходенето. Това ми напомняше бавната походка на тигъра, който първо поваля жертвата си с лапа и едва след това я изяжда. Само че тук не ставаше дума за ядене. Дотук би могло да се приеме, че бях на страната на теоретиците на любовната техника, които заставаха зад бавното движение преди кревата. Но не беше така. Така и никога не разбрах защо съм фен на ФК „Сараево“ а не на „Желя“. Думата секс ми звучеше като кекс, лесно се помнеше, но не знаех добре значението й.

Гледахме жадно майката на Снежана, свиркахме след нея, но се страхувахме от баща й. Щом виждаха офицера да се връща от работа, хъшлаците изчезваха във входовете. Като гледах как този двуметров черногорец минава по улица „Ябучица Авда“, имах чувството, че току-що е излязъл от новините по телевизията, където бе преминал пред войниците, строени на пистата на летището в очакване на другаря Тито. Гледах го как изчезва зад прането, което се сушеше на въжето, опънато между нашата сграда и акацията в края на двора, и си мислех, че ако кихне, останалите по акацията листа ще паднат от стъблото и есента ще настъпи преждевременно. Толкова силен бе бащата на Снежана.

Сега отиването ми на училище стана по-бързо от пътуването на Гагарин в Космоса. Излитах като стрела по хълма и едва чаках да чуя звънеца, който ще оповести мига, когато ще видя Снежана. Бързината очевидно е променлива величина: скоростта на Гагарин важеше за отиването на училище, а връщането беше като забавена лента. Бащата на Снежана ме хващаше за ръка, веждите му приличаха на стрехите от ламарина и преплетени жици, каквито имаха разпилените по Горица бедняшки къщи. За да не забележи колко се срамувам, аз мерих с крачки всички по-важни участъци в махалата. Така скривах погледа си от него. Когато вдигах глава, имах чувството, че гласът му идва от върха на небостъргача на JAT на улица „Васа Мискин“ – толкова беше висок той!

– Теб, малкия, никой не смее да те закача! – казваше той, а аз нямо се усмихвах и пожелавах пътят до къщи да продължи повече от пътуването на Гагарин в Космоса.
Снежана учеше в Iви клас, на втория етаж, и аз я виждах само през голямото междучасие. През другите междучасия учителката не ни пускаше в коридора. Не я виждах, колкото ми се искаше, и наваксвах това в мислите си през нощта, когато не можех да заспя и когато дори само мисълта за Снежана караше сърцето ми да бие с всичка сила.

Откъсът е от книгата „Емир Костурица”, на издателство „Колибри”.