Кака Лара

Тя сбъдва “Милион и едно желания”, тя показва “Всички пред екрана”, тя обича “Крайности”, тя е “Една жена на 33”, тя е Лара Береану или просто кака Лара. Завършила е НАТФИЗ “Кръстю Сарафов”, играла е на сцената на Младежкия театър, била е радио водеща в “БГ радио”, но най-голямата й страст остава телевизията. Именно там среща и своя съпруг Владо Береану. Вече 17 години е в ефира на БНТ, а отскоро е PR на телевизията. Срещата ми с нея беше едно истинско забавление с много смях, лека нотка на сериозност и сладки приказки... на следобедно кафе.

Какво знаем и какво не знаем за Кака Лара?
Много малко са нещата, които хората не знаят за мен, защото никога не съм се опитвала да крия. Много ми се е искало да бъда една фатална загадъчна жена, която хората не могат да предвидят. А съм предвидима и толкова открита. Може би не ми знаете истинското име. Казвам се Лазара. Много малко хора го знаят, може би само двама-трима мои приятели и учителката ми от началния курс в училище. Мисля, че дори майка ми и баща ми са забравили истинското ми име. Казвам се Лазара Златарева, а Береану съм с тире. Но всъщност хората ме знаят като кака Лара. Така че дали ще съм Лара или Лазара, пак ще ме наричат кака. Това, което знаят хората, е повече свързано с това, което се вижда на екрана. Това, което не знаят е, че човек се лишава от страшно много неща в името на работата в телевизията. Често са ме питали: “Каквото и да се случи ти винаги си усмихната? Как се поддържа тази лъчезарност?”. Това са клишета, свързани с кака Лара, но това, което не се знае е, че наистина човек загърбва и пренебрегва много неща, за да може да си позволи да бъде усмихнат на екрана.

Как попадна в телевизията?
Аз вече не си спомням дали попаднах в телевизията или тя ме попадна. Аз съм човек, който за всичките си шансове и късмети, се е борил. Като дете бях в театралната студия на Бончо Урумов в театър “Сълза и смях” заедно с актьори като Иван Ласкин, Иван Радоев, Кристина Янева, Искра Ангелова, Мариана Жикич, която хората познават от киното. Като бях в 7 клас, дойде шефът на детска редакция Румен Николов заедно с екипа, който тогава правеше “Лексикон”, да търсят деца за водещи на “Милион и едно желания”. Условието беше всеки да стане и да си каже името. Те записваха имената на тези, които харесат за кастинг. След това казаха да се явят Искра, Мариана, Иван, Виктор и моето име никой не го каза и реших, че това не може да остане така. Когато те си тръгнаха, аз помолих да изляза, догоних ги и им казах: “Извинявайте, аз много се разсеях и въобще не чух вие моето име казахте ли го?”. Те започнаха да се смеят и ми отговориха: “Ние всъщност теб търсим”. Така моята амбиция ми издейства по-късно воденето на “Милион и едно желания”. В началото бяхме повече деца, нещо като асистенти на Влади Люцканов, но 90-та година станах титуляр. Тогава съм била на 16 години. Беше преди 17 години. Оказва се, че по-голямата част от живота ми е минал в телевизията.

Върху какво работиш в момента?
От ноември месец съм PR на БНТ. С тази позиция е свързано и новото ми предаване “Всички пред екрана”, което се излъчва всяка събота сутрин. Към него никога не мога да подходя като към работа, защото това е предаване, което представя работата на колегите ми в телевизията - какво предстои да се гледа, как се заснемат предаванията, как се избират идеите, какво правят колегите ми, когато не са на работа. Това е нещо, което ми харесва да правя – да показвам другото лице на моите приятели. Това, което аз знам за тях, но зрителите на БНТ не знаят.

Как се роди идеята за предаването?
Тя не е моя, а на Любен Кънчев. Неговата идея е била да има нещо като телевизионна игра със зрителите, които да отговарят на въпроси, свързани с предаванията от изминалата седмица и да се разкаже какво ще се гледа през следващата. Аз попаднах в това предаване на петия му брой. И както обикновено се случва като дойде нов човек, предложих и моите идеи.За година и половина предаването мина през много промени, за да стигне до това, което винаги съм искала да направя. Пак казвам, че сама работя за късмета си и съм убедена, че човек не трябва да чака късметът да го намери.

С какво би се занимавала, ако не беше започнала в телевизията?
Сигурно радио, но пак нещо свързано с медии. Родителите ми винаги са работили в театър и аз от много малка живеех зад кулисите. Нямаше кой да ме гледа и аз израснах сред реквизита на Младежки театър. Докато вървяха представленията, аз стоях там, защото имаше шпаги или в гримьорната, където имаше перуки на принцеси. Сигурно щях да се занимавам с театър, не знам дали от суета или от желание всичко това, което мисля да го научат повече хора.

Искала ли си да бъдеш само актриса?
Искала съм, дори имаше период, в който не можех да си представя, че няма да бъда на сцена. Завърших НАТФИЗ, играх в Младежки театър, бях актриса. Сега пак играя в театър “София” в едно представление, но то е по-скоро нещо като събиране на приятели. Преди не можех да си представя да не съм актриса, а сега не мога да си представя само това да е моята работа. Сутрин да ходя на репетиции, вечер да имам представление и да говоря добре заучени чужди думи. Някак не ми е толкова интересно, колкото да си бъда аз на екрана.

Как срещна твоя съпруг Владо?
Абсолютно скучно и банално - в телевизията. Най-интересното е, че ние не се познавахме до този момент. Запознахме се в кафенето на БНТ и това беше преди 12 години. После има една много популярна наша случка, която вече толкова пъти съм разказвала, че в един момент почти се превърна в легенда. Вече дори не се сещам коя част от тази случка е истина и коя доукрасена, но реалното беше, че аз му се обадих по телефона да се уговорим за среща след като се запознахме. И много ме изненада фактът, че той ми определи среща пред хотел “Славия”. Леко се притесних и си казах “Редно ли е на първа среща да ходим по хотелите? Не трябва ли първо да пием кафе, да се опознаем?”. Тогава карах червената шкода на баща ми и му казах, че ще дойда на паркинга с червена кола, а той ми каза, че ще бъде със запален вестник “Дума” в лявата ръка. Когато видя червената ми кола, наистина запали вестник. След това срещата не продължи никак романтично, оказа се, че срещата е пред хотел “Славия” просто, защото той живее наблизо и не му се е мърдало. Два-три дни по-късно и аз заживях там. Много лесна се оказах за него, но по принцип не съм.

Според теб има ли рецепта за успешен брак?
Първо не знам дали ние имаме успешен брак. Никога не съм се чувствала като обвързан човек и никога не съм чувствала отговорността на думата “брак”. Може би това е рецептата. Ако се вземеш много на сериозно в брака, в отглеждането на дете, със сигурност ще се провалиш някъде. При нас нещата са много леки и във взаимоотношенията ни, и в отглеждането на дете. Всичко е като на игра и нещата се получават. Рецептата е никога да не се опитваш да отнемаш свободата на другия. Аз имам своите вечери сама, той си има своите вечери сам. Не си задаваме излишни въпроси кой къде ходи и с кого. Може би това е - всеки да знае, че има свободата да прави каквото иска, без да наранява другия.

На какво искаш да научиш дъщеря си?
Искам да я науча да бъде добър човек. Много ми е трудно в днешно време. Съвсем наскоро тя ми разказа как деца пред блока пребили друго. Говореше с толкова спокоен тон, все едно беше нормално. Мен ме ужаси това нещо. Това, че днешните деца приемат за нормално вместо да се скарат с някого, да го пребият. Искам от нея да може да се смее, да може да се радва на живота. Защото нали знаеш, че има хора, които каквото и да им се случи, са все нещастни, все се оплакват, все нещо не им е наред. Опитвах се по някакъв начин да я напътствам във взаимоотношенията й с хора с желанието да я предпазя от предателства или неподходящи приятели. Но в един момент се оказа, че ако тя никога не бъде предадена или разочарована от приятел, няма да се научи кой човек е приятел и кой неприятел.

Би ли искала тя да поеме по твоя път и да се занимава с медии?
Не знам дали искам тя да преживява това, което съм преживяла в името на работата си. Например осем дни след раждането вече бях на екран, защото знам, че ако един път някой те замести, той може да те измести завинаги. Знам, че нямам право да се предавам, да се разболявам, да напълнявам. Защото конкуренцията е много голяма и не трябва да се изпуска положението, в което си в момента. Но от друга страна удоволствието от това да вършиш тази работа може би компенсира всичките тези лишения. Тя е достатъчно голяма, на 9 години и половина е, и може да се справя. Системата е такава, че дали аз искам или не тя да се занимава с медии, ако не й се отдава рано или късно колелото ще я изхвърли.

За какво не ти остава достатъчно време?
За всичко имам време. Много мразя тези, които се оправдават, че нямат време за спорт, нямат време за детето си, нямат време за себе си. Глупости. За всичко има време. Ако днес нямаш време за спорт, значи утре ще намериш. А за детето си как да нямаш време?! Това са глупави оправдания. Най-интересното е, че когато имам най-много работа, имам време за всичко, най-организирана съм. Ако нямам работа, мога цял ден да вися пред телевизора и да не намеря време за нищо. Или съм пред компютъра, или със слушалки в ушите, като едновременно слушам радио, любимите ми музики на mp3 и гледам телевизия.

Коя зодия си?
Водолей.

Предположих, че е така...
Аз съм Водолей, което обикновено се казва с извинение, защото моите интересни се сменят точно на три месеца и винаги се хвърлям не на 100, а на 150% в новото начинание. Например правех публицистичното предаване „СтоЛица”. Толкова бях активна, че накрая на медийния фестивал в Албена ме наградиха за нестандартен поглед към публицистиката. Те нарекоха нестандартен поглед това, че аз въобще не разбирах от публицистика и не правех стандартните публицистични предавания. Правех това, което Лара може да направи, това, на което Лара може да се възмути на улицата и това, което Лара иска да изкрещи. После така на 150% се хвърлих в моето радио водене, четири години бях водеща в “БГ радио” и това е много дълъг период за един Водолей, хората трябва да го оценят. Сега все още съм в периода на пиарството, в което също съм много активна. А като си дете си спомням, че съм ходила и на курсове по млад огнеборец, така че съм била и пожарникар. Така ми се сменят всички вкусове, май само БНТ ми остана много дълга любов.

Спортуваш ли?
Това също го правя на 150%. Обикновено, за да тръгна да спортувам, си купувам карта за фитнес, за да имам някакъв ангажимент. И тръгвам с такъв хъс, все едно ще подобрявам олимпийски рекорди. Даже ми се подиграваше инструктора във фитнеса, че давам толкова от себе си, сякаш се боря за медал. И така един месец. На другия месец решавам, че ще тичам в парка. Тичам точно три сутрини и на четвъртата решавам, че имам мускулна треска и трябва да спра. После карам колело и общо взето винаги намирам време да спортувам. Сега съм във фаза ходене пеш, но това не е защото имам желание да спортувам в прашната София, а защото колата ми е на сервиз.

Харесваш ли екстремните спортове?
Много.

А скок с бънджи?
Не, такова никога няма да направя. По-скоро скокове във вода, мога да карам сърф и общо взето всичко, свързано с морето, много ме влече.

Да разбирам ли, че планината не е любимата ти туристическа дестинация?
Не е, мога само зимата да ходя, да карам ски, но и това не ми е особено симпатично. Въобще планината не е моето място. Колко бил чист въздуха и как миришело на бор, изобщо не ме вълнува. Пак ще запаля цигара и няма да ми е чист въздухът. Само веднъж съм почивала на планина, когато бях на 14 години и майка ми беше бременна с брат ми. Отидохме за една седмица на Боровец и откачихме, защото тя е също толкова луда, колкото съм и аз. Добре, че имаше едно приключение. Една вечер ни влезе прилеп в стаята. Майка ми с голям корем, а аз в кулминацията на пубертета, тичахме из цялата станция и крещяхме, че търсим мъж. Хората какво ли си помислиха, а ние просто търсихме някой да изгони прилепа. Нещо като Батман беше, но реален.

Къде предпочиташ да почиваш – в България или в чужбина?
Досега не съм почивала на море извън България. Дъщеря ми заедно с родителите ми бяха в Турция на море и останаха страшно впечатлени. Приятели ми разказваха за тяхната почивка в Испания. Оказа се, че трябва да си много богат, за да почиваш в България. В чужбина за по-малко пари си много по-обгрижван и по-добре обслужван. За мен е важно къде ще се сформира добра компания, може да бъде и на една палатка без никакви екстри.

Обичаш ли нощните забавления?
Много ги обичам, но те не са чести, обикновено веднъж в месеца ми се случва това изтрещяване. Но имах страшно приключение в една петък вечер, в събота сутрин предаването ми е на живо. Започва в 9.45, което означава, че аз трябва в 8 часа да съм в телевизията, за да ми направят коса, грим и т.н. Мисля, че трябваше да се съберат всички гримьори, за да изкарат свежест от моя поглед. Просто недоспалият поглед много си личи на екран. Бях прекалено превъзбудена в желанието да прикрия колко много ми се спи.

В какви дрехи се чувстваш най-удобно? Предпочиташ ли определен стил?
Много ми се е искало да се видя в един крайно елегантен стил, но за съжаление моят стил е нещо между спортен и гръндж, който може да се определи по-скоро като стил „Лара”. За мен няма никакъв проблем да съчетая елегантен костюм с гуменки или да сложа дънки с висок ток. Страшно си падам по безстилието, по нестандартното съчетаване на нещата.

А любими аксесоари?
Много съм суеверна и забравя ли да си сложа тези два пръстена и тази гривна, означава, че нещо ще ми се случи. Но вчера бях с тях и въпреки това катастрофирах. Имам още нещо, с което не се разделям –един голям орех, който ми е подарък и който вече се спукал от постоянно носене. Когато ми го подариха, ми казаха, че орехът пази от уроки. На мен толкова ми трябва да ми кажат, за да не се разделям с него.

Какво те натъжава?
Много неща могат да ме натъжат. Човек, който умее много да се смее и да се забавлява, има друг тип чувствителност и емоционалност. Както може да ме разсмее нещо крайно елементарно, така може и да ме натъжи. Аз съм човек, който може да се разплаче и заради само дете или куче със счупен крак, които съм видяла на улицата. Мога да се разплача и на нещо много красиво –залез или дъга след летен дъжд. Лондон и Рим са градовете, които обожавам. В Рим качвайки се на известното стълбище на Пиаца Испания, видях сграда, която се падаше по-ниско от мен. Хората са си направили нещо като тераса на покрива и си стоят там. Това ме натъжи, защото си казах, че ние в България с нищо не сме по-лоши, а си нямаме такива хубави места. Живеем си в гадните панелки, броим си стотинките, за да си купим нещо, което за хората там е ежедневие. Натъжавам се, когато виждам, че ние наистина сме кадърни и талантливи, но освен да си го повтаряме и да се бием в гърдите, нищо друго не правим.

Имало ли е моменти, в които ти се е искало да живееш извън България?
Имало е, но те са били наистина моменти. Никога не съм мислила сериозно, че мога да живея някъде другаде. Прекалено съм зависима от приятели си и хората, които обичам. Не мога да си представя, че няма да мога да се обадя по телефона на някой приятел и да му кажа след пет минути да се видим. Не мога да стоя пред компютъра и само да си чатя с тях. Дори и да ми предлагат да живея в любимите си градове, пак не бих отишла. Бих отишла само с целия си антураж. Сблъсквам се с много неща, които ми показват, че тук ми е мястото. Бих предпочела да имам възможността да пътувам до всички тези места. Да имам възможността ако утре Роби Уилямс има концерт в Рим и аз да мога да отида там. На другият ден Мадона ще пее в Лондон и аз да мога да съм там. Ето, така ми се иска да живея, да мога да си го позволя това.

Може ли да се определиш като успяла жена?
Може би, имайки предвид, че голяма част от детските ми мечти са се сбъднали. Мога да се определя като жена, успяла да задоволи част от своите милион и едно желания. Но като цяло не мога да се нарека, не разполагам с финансовия еквивалент на този успех. Но може би фактът, че 17 години продължавам да съм на екран, може би е успех.

А какво все още искаш да ти се случи?
Всичко. Когато бях малка, бях чувала за едни филм, който се казва “Една жена на 33” и в него се разказва за една много възрастна жена, която прави равносметка на своя живот. Аз сега съм на 33 и си мисля, че всичко в живота ми предстои. Като се замисля и съм се оженила, и дете имам, сега освен да чакам раждането на внуци, кой знае какво не ме чака. Но аз продължавам да чакам големите неща в живота да ми се случат. Смятам, че и в личен, и в професионален план нещата за мен предстоят. Това са в ларинските ми фантазии може би.