Краси Аврамов: Нека всички войни да са само в изкуството

Човекът-глас, както е известен Красимир Аврамов вече и в Америка, е първият и единствен засега български артист, който е имал самостоятелен концерт в залата на Оскарите – “Кодак Тиатър”. Появите на Краси в публичното пространство първоначално са като мим, но много скоро той открива, че има какво повече да покаже. Така човекът, който играе етюди без думи, се превръща в Човека-глас.


Здравейте, хващаме Ви малко след големия концерт в Бостън. Разкажете как мина, пред каква публика беше и как Ви прие тя.
Публиката беше много емоционална и интернационална – 50 % българи, останалата част беше смесица от американци, бразилци, колумбийци, индийци, канадци. Рекламата ме обяви като уникален глас и имаше интерес от различни националности и възрастови групи. Особено трогателни за мен бяха малките 5-6-годишни фенове, които настояваха родителите им да купят всичките ми албуми. Казаха ми че имало 11-месечно българско бебе - Виктор Пол, който не само че не плачел от силната музика, а пляскал с ръчички.

Вие сте единственият български артист, пял в „Кодак Тиатър”. Какво означава това за Вас?
Това е една осъществена мечта и огромен професионален успех. Помага за самочувствието ми като изпълнител - всеки е чувал за тази зала. Преди 7 години, вървейки по булевард „Холивуд”, видях първата копка на огромен строеж. Попитах какъв ще бъде проектът и ми отговориха, че това е новата сграда на Оскарите. Казах си “Тук ще пея” и както казва българската поговорка - “Речено-сторено”. След като албумът “ПОПЕРА” излезе и предизвика интерес в медиите, ме наградиха с приза “Суперзвезда на 2005 година” на Лос Анжелеските Музикални Награди. Такива награди са давани в началото на кариерата на групи като: “No Doubt”, „Korn”, „Sugar Ray”, „Black Eyed Peas”. След изпълнението ми по време на наградите с моя бенд от 15 души бяхме изненадани от новината, че мениджърката ми през тези 7 години Ирена Александрова е получила обаждане от „Кодак Тиатър” с предложение за спектакъл. Бях шокиран и в същото време много щастлив от невероятната възможност да бъда на най-голямата сцена в света. Но в същото време подходих с известна доза страх, осъзнаващ огромната отговорност. С въображението, което имам и подкрепата на много талантливи музиканти успяхме да поставим уникален спектакъл с незабравими моменти за нас и за зрителите. Акустиката на залата е мечта за всеки музикант. Бях спонсориран от компанията SURE с най-добрия безжичен микрофон с най-високо техническо качество. Привлякохме танцьори, музиканти, акробати на кокили, струнен оркестър, оперни певици, индийски танцьор и др. Много българи дойдоха да ни подкрепят.

Как един мим стана „Човека-глас”?
В детските си години израснах с моя с дядо, който беше глухоням. За да комуникираме ефективно, измислих език, на който да ме разбира. Когато ходехме навън и исках той да направи нещо (обикновено да ми купи някаква прищявка), трябваше да играя етюд, за да обясня какво искам. Така започна моята „кариера” в пантомимното изкуство. В училище обичах да съм център на внимание, но не можех да постигна това с пеене, тъй като приятелите ми се подиграваха заради високия глас. Трябваше да търся друг начин и пантомимата се оказа успешен. В тийнейджърските си години дори изкарвах прехраната си с пантомима. На 14 години взех награда за най-млад режисьор на Балканите. Когато в едно представлeние в казармата боядисан с бяла маска реших да изпея една песен, всички ахнаха и не можеха да повярват, че такъв глас излиза от мен. Реакцията беше много силна и животът ми се обърна на 180 градуса. По-късно завърших пантомимния отдел във ВИТИЗ и след това направих известното „Мис Макси шоу” с продуцента Иван Салчев. Тогава хората ме слушаха на всяко шоу и от комедианта-мим се превърнах в Човека-глас, това, което съм днес.

От колко време не сте идвал в България? Кое е нещото, което най-много Ви липсва от нея и кое е това, което Ви спира да се върнете?
Липсват ми моето семейство, приятелите, купонът, който не спира там, красивата природа. Между участия в Европа имам възможност да си идвам в България за малко, да видя близките си. Липсва ми българската сцена, реакцията на нашата публика, сълзите, аплодисментите, понякога всичко това ми се струва като далечен сън. Бих искал да се кача на сцената с български музиканти. Обаждат ми се приятели и ми казват - няма място за тебе тук, тъй като се слуша само чалга, но мисля, че българската публика обича всякаква музика и бих искал да съм на сцена там. Когато съм пред публика, където и да е, винаги питам има ли българи в залата и дори една ръка да се вдигне, за мен това е невероятна подкрепа. Това, което ме спира да се върна, са приятелите тук, мисълта, че не съм постигнал докрай това, което съм си поставил за цел.

Коя е новината, която искате да чуете за България?
Искам да чуя, че се създават условия за реализация на младите хора. Искам да чуя, че възрастните не са забравени и изоставени от държавата и от близките си. Най-много ме боли, че възрастните хора са безпомощни, гладни и забравени! Само ние, по-младите, можем да променим това!

В Америка гледат ли на Вас все още като на чужденец? Знам, че в началото в Америка не е било лесно, разкажете за него.
Когато бях на върха на славата си 99-та година, бях убеден, че искам да пея за света и да споделя това, което Бог ми е дал. Тръгнах за Америка с радост, но с пристигането ми първите месеци беше едно голямо разочарование. Очаквах, че нещата ще са както в България. Очаквах червения килим, но не се получи и започнах от началото, от нулата - без език, приятели и почитатели. С божията помощ реших да стана част от тази страна, да свикна с традициите, нравите, манталитета. Много бързо намерих истински приятели, хора, които са до мен и до ден-днешен, на които дължа успехите си.

Как попаднахте в проекта „Попера”, разкажете за него.
Аз не попаднах, а създадох този проект! В началото в музикалните среди никой не можеше да ме категоризира. Не знаех в кой стил съм - рок, поп, опера, класически кросовър. Докато записвах албум с продуцента Табану, размишлявахме в коя секция на магазина да се продава. Звучеше много поп. Решихме, че комбинацията между поп и опера може да стане попера и всички възкликнаха на новото откритие. Направихме проучване в Интенерт и имаше много малко използване на думата “попера” - от корейци. Когато албумът беше готов нашия ПР изпрати съобщение до медиите и ме обяви за пионер на ПОПЕРА. След концерта в “Кодак Тиатър” направихме проучване отново, видяхме милиони попадения. Другите подобни на мен певци - Бочели, Сара Брайтман, Ения, Ил Диво, започнаха да използват тази дума. Дори в престижното списание “Variety” писаха, че се опитвам да бъда лидер на попера-певците. Само фактът, че ме слагат в една категория с тези големи имена в музиката, е комплимент!

Много се говори за съдбовната Ви среща с Деси Добрева. Има ли нещо, по което работите в момента заедно?
Деси Добрева чух за първи път в САЩ и веднага ме привлече нейният талант, професионализъм и невероятен чар. Нежният й глас и осанка са магнетични. Тя е уникална в стила си. В момента работим върху няколко идеи. Аз съм много щастлив за нейните успехи и ще направя всичко, за да я подкрепя. Тук искам да добавя, че наскоро се запознах и с друга българка - оперното сопрано Ана Велева, която също е голям талант. Ние се чуваме често по телефона и си помагаме с идеи, вдъхновение и контакти. Само по този начин можем да успеем.

Винаги изглеждате страхотно на сцената. Сам ли се грижите за външния си вид?
Спортувам редовно и ям предимно салати, пиле и риба. Избягвам сладкишите (моя слабост) и въглехидратите. Не вярвам на тези, които твърдят, че по цял ден ядат хамбургери, не спортуват и са в топ-форма. Една баклавичка да хапна и ми се лепи! По отношение на сценичните костюми винаги съм се опитвал да съм различен. Искам не само музиката, но и стилът на обличане да е комбинация на класика и нещо много съвременно. Така попаднах на Елизабет Майкълс, българска дизайнерка в Лос Анжелис. Когато тя чу музиката ми, веднага излезе с идея за костюми. Бях много изненадан от нейната оригиналност и стил. Моят любим дизайнер е Роберто Кавали, но за сцената Елизабет не отстъпва на когото и да е било. Нейните творения ми дават повече идентичност и уникалност.

Какво е важно за Вас в живота - какви са приоритетите Ви?
Ние живеем във време, в което има много болка, войни, природни бедствия. Оказва се, че всички хора по света имаме подобни човешки проблеми. Затова три от песните ми в албума “ПОПЕРА” (“Memories”, “SOS” и “The Prayer”) са на тази тема. Това, което мога да направя с музиката си, е да вдъхновя хората да имат повече усмивки и да са по-добри и човечни един към друг. Нека всички войни да са само в изкуството.

Списание "Мери", ноември, 2007