Мода
Ив Сен Лоран
Тази първа биография на големия френски моден дизайнер Ив Сен Лоран е разказ за човека, роден през 1936 г. в Оран и заявил на тринайсетгодишна възраст: „Един ден името ми ще е изписано с огнени букви на „Шан-з-Ели-зе“.
Разказ за младежа в тъмния костюм, който на двайсет и една години наследява Кристиан Диор, за мъжа, който минава през депресии, алкохол, наркотици и електрошокове, за твореца, който заедно с Пиер Берже, своя делови и интимен партньор, създава неподражаемата империя на модата, известна просто с инициалите си – YSL.
На 7 януари 2002 г., в деня, когато отбелязва четирийсетата годишнина от създаването на модната си къща, Ив Сен Лоран се сбогува с висшата мода.
А на 1 юни 2008 г. големият парижки дизайнер, последният от класиците на модния дизайн, умира от рак на мозъка.
Тази книга е посветена на трудния и вълнуващ път на моделиера с тънък вкус и неповторим усет за женската дреха, създал стила „бийт“ на шейсетте години, прет-а-портето „Ривгош“, панталоните и смокингите за жени, лансирал суперпарфюмите Opium и Paris, но и на невероятния и непоз натсвят на висшата мода.
„Музата“ на Ив не е съблазнителна блондинка като Брижит Бардо, нито строга интелектуалка от следвоенната епоха с костюмчета ала Бовоар. Очите му се спират на друг тип, една жена-момче от 1958 г., почти същия хамелеон като Сесил от „Добър ден, тъга“ – едновременно капризно дете и жена, наивна тийнейджърка, жестока, влюбена и безразлична. Или Амбър, героинята на книгата, която приятелките му в Оран са чели тайно. „По дяволите, хубавице!… Вие сте най-хубавата малка никаквица, която адът някога е подслонявал…“
Не случайно, освен Виктоар, Ив си избира една друга красавица с ориенталска прелест. Казва се Светлана и е на двайсет и две години. С добре очертани черни вежди, с коса, която пада естествено на чувствени вълни, когато не е прибрана в кок за ревюто, у нея, както у Амбър, има „нещо буйно, топло“, способно да вдъхне на мъжете „обещаващи внушения“, нещо, за което тя не носи отговорност, но много добре осъзнава… „Момичетата я мразеха повече заради това, отколкото за красотата ѝ…“
Ив заявява на пресата, че няма никакво желание да се запознае с Брижит Бардо. Казва го с леко раздразнения тон, с който посрещат новодошлите членове на определен кръг, особено когато те самите са в него съвсем отскоро. Успехът на Брижит Бардо основателно дразни знаменитостите. От Look (пет милиона броя) до „Експрес“ – всички списания желаят да поставят снимката ѝ на корицата си. Б. Б. е поставила света в краката си. Филмът ѝ „И Бог създаде жената“ се прожектира девет седмици в Ню Йорк! Никога френски филм не е имал такъв успех след войната. Много важно – „Ева на ХХ в.“ не се харесва на моделиера. И как да му хареса, след като роклите му прикриват гърдите и са забранени за всички жени, чиято гръдна обиколка е повече от деветдесет сантиметра! Ив дълго ще се отнася презрително към тези жени, които Пруст нарича „напълно готови“… Той обича друг тип – свободни, весели, дръзки, безсрамни, буйни, опасни, неверни, вероломни, прочути, духовити, предизвикателни жени.
„Ако си естествен и искрен – казва Диор, – ще извършиш революция, без да си я искал.“ Ив Сен Лоран е точно такъв. При негоняма послание. Човек може да е последовател на Сарот, Бютор, Роб Грийе, но не и на Сен Лоран.
Ив Сен Лоран определено не е авангардист. Облечен неизменно с тъмносини или тъмносиви класически костюми, той е винаги изискан и вратовръзките му са съвършени, защото са незабележими, с учудване констатират журналистите. Той не шуми, не жестикулира.
Но ако се е наредил на опашка пред някое кино на „Шан-з-Елизе“, феновете веднага го обграждат с протегнати бележници и химикалки. В ресторантите шушукат, щом се появи. Кореспонденцията му е като на млада филмова звезда – писмата, които получава, са мили, понякога безумни или пълни със съвети…
......Ив Сен Лоран и Пиер Берже ще създадат първата и най-знаменита хомосексуална двойка в историята на висшата мода, свързвайки личния си живот и таланта си – на твореца и на художествения директор.
Тяхната история е историята на двама мъже от ХІХ в. в свят, за който единият е бленувал, а другият, нетърпелив всичко да узнае, е опознал твърде бързо. По различни причини и двамата отгатват настъпването на нещо ново – парите, Америка. Те ще бъдат актьори в една възви шена и упадъчна пиеса, която ще ги накара да кажат дълго след това: „Пристигнахме с десет години закъснение“.
През 1958 г. Ив Сен Лоран дава ново определение на елегантността, сякаш разбира, че тоалетите, които дълго време е смятал за шик, вече не се носят от изисканите хора. За него елегантността не е нито красива блузка, нито хубава рокля, а начин на живот, на изразяване. Нещо, което притежава например Мари-Луиз Буске, която той сравнява с картина на Гоя, без да уточни коя. Ив посещава понякога четвъртъците на Мари-Луиз Буске – „едновременно светска личност и интелектуалка“, според Пиер Берже, който добавя: „Рядко се среща такова нещо“.
Върху Ив Сен Лоран се изсипва проливен дъжд от цветя. „Мода: завесата се вдига“ – пише в заглавие „Пари Мач“ на 1 март 1958 г. Но в същия броя списанието публикува и материали за войната в Алжир и снимки на фелахите зад бодливата тел. Ала кого интересува това?
„Експрес“ пише шеговито: „На неговите години теоретично той трябва да отбива военната си служба… Но е бил обявен за негоден и му е дадена отсрочка. Ако напълнее, някой министър, загрижен за интересите на Франция, може би ще се поколебае, преди да сложи униформа на младеж, способен да облече с френска униформа жените от целия свят… И то с униформа на момиченца“.
Ив има титла. Слава. Прозвища. „Кристиан ІІ“, „Малкият принц, пътуващ сред облаците“. Младият непознат с очи на незабравка. Но някаква опасност сякаш го дебне и го привлича. В едно интервю от 9 април 1958 г. за „Журнал дьо Диманш“ от отговорите му се излъчва нещо неуловимо и сериозно. Ив говори за смъртта на Кристиан Диор така, сякаш е станал част от него и на свой ред се е превърнал в герой на трагедия.
„Изпитах празнота, също като при представянето на първата ми колекция. Не беше празнотата на страха, а на нищото. Имах такова доверие в него, във всичко, което казваше и правеше, че се боях от мисълта, че вече няма кой да каже: това е добро, това е лошо. За първи път открих моралния смисъл на е стетическото.“ И когато го питат: „Страхувате ли се от смъртта?“, той отговаря: „Страхувам се най-вече от старостта. Тревожи ме това, че опознавам толкова рано неща, които другите са опознали толкова късно. Хората бързо забравят това, което са обожавали“. В „Еко д’Оран“ загадъчната „Кадифена ръкавица“ подкача „този, който за няколко часа стана най-известният от всички известни провинциалисти във Франция“. „Вероятно главата ви се е замаяла.“
Той отговаря: „Не, приятна е мисълта, че си успял, че си постигнал целта си. Цел, която постоянно ти убягва, защото амбицията те разкъсва и ежеминутно разширява пространството на самолюбието…“
Трябва да се научи отново да мечтае, за да продължи да живее. Да забрави, че е роден в Оран. Впрочем той живее само заради мечтите си. През 1958 г. вече може да ги облече в „характерни рокли, напомнящи ренесансова Венеция с цялата ѝ пищност“, в „рокли на съпруги на дожове“. След ревютата често излиза от скрита врата. Не говори много. Затворен в самотата, въпреки глъчката в главата си, той чува, подобно на свети Антоний на Флобер, „огромната тишина, която го разделя от света“.
Последната пресконференция на Ив Сен Лора
7 януари 2002 г.
Госпожи и господа,
Поканих ви днес, за да ви съобщя важна новина, отнасяща се до моя личен живот и моята професия.
Аз имах шанса на осемнайсет години да стана асистент на Кристиан Диор, да го наследя на двайсет и една години и да пожъна успех още с първата си колекция през 1958 г. След няколко дни ще станат 44 години оттогава.
От този момент нататък аз съм живял за и чрез моята професия.
Искам да отдам почит на онези, които оказаха влияние върху мен, ръководиха дейността ми и ми служиха за пример.
Най-напред Кристиан Диор, който бе мой учител и пръв ми помогна да открия тайните и загадките на висшата мода.
Баленсиага, Скиапарели, Шанел, разбира се, която ми даде толкова много и която, както знаем, освободи жените. И това ми позволи години по-късно да им дам власт и от известна гледна точка да освободя модата.
Отваряйки през 1966 г. за първи път в света бутик за прет-а-порте с фирмената марка на един голям моделиер и творейки, без да се позовавам на висшата мода, аз съзнавам, че съм допринесъл за напредъка на модата от моето време и че съм дал възможност на жените да получат достъп до един забранен дотогава свят.
Както Шанел, така и аз винаги съм приемал подражателството и съм много горд, че жените по цял свят носят тайори-панталони, смокинги, кабани, тренчкоти. Казвам си, че съм създал гардероба на съвременната жена, че съм участвал в промяната, белязала моята епоха.
Направих го чрез модата, която със сигурност е по-малко значима от музиката, архитектурата, живописта и много други изкуства, но каквато и да е, аз го направих.
Ще ми простите, че се гордея с това, но аз отдавна смятам, че модата не е създадена само да прави по-красиви жените, но и да им вдъхва самочувствие и увереност, да им позволява да приемат себе си.
Винаги съм се обявявал против фантазмите на някои, които задоволяват егото си посредством модата. Аз, напротив, пожелах да се поставя в услуга на жените. Това означава да им служа. Да служа на тялото, на жестовете им, на поведението и на живота им. Поисках да съм заедно с тях в това важно освободително движение, извършило се през миналия век.
Имах шанса да създам през 1962 г. моя собствена модна къща. Преди 40 години.
Искам да благодаря на онези, които ми се довериха в самото начало.
Мишел дьо Брюноф, който ме заведе при Кристиан Диор. Мак Робинсън, който повярва в съдбата ми и ми даде възможност да отворя модната си къща. Ричард Саломон, на когото толкова дължа!
Как бих могъл да забравя журналисти като Джон Феърчайлд, Кармел Сноу, Даяна Вриланд, Нанси Уайт, Юджиния Шепърд, Едмонд Шарл-Ру, Франсоаз Жиру, Роже Терон?
От приближените си искам да благодаря на Пиер Берже, разбира се, но трябва ли да продължавам? Ан-Мари Муньос, Лулу дьо ла Фалез.
Не ми е възможно да изредя всички главни шивачи и шивачки от ателиетата, които са работили с мен от самото начало. Какво бих правил без тях? Без големия им талант, на който с удоволствие отдавам почит.
Всички работници и работнички, чиято възхитителна преданост толкова ми е помогнала и на които искам да изразя дълбоката си благодарност, както я изразявам и към всички в къщата ми.
Искам да благодаря на жените, които са носили моите дрехи, известните и неизвестните, които са ми били толкова верни и са ми донесли толкова радости.
Съзнавам, че през тези дълги години съм влагал в работата си строгост и взискателност. Без компромиси. Винаги над всичко съм поставял уважението към професията, която не е съвсем изкуство, но която има нужда от човек на изкуството, за да съществува.
Мисля, че не предадох юношата, който показа първите си скици на Кристиан Диор с непоклатима вяра и убеждение. Тази вяра и това убеждение никога не са ме напускали. Аз водих битка за елегантност и красота.
Всеки човек, за да живее, се нуждае от естетически фантоми. Аз ги гоних, търсих, преследвах. Минах през не малко тревоги, не малко страдания. Познах страха и ужасната самота. Неискрените приятели, каквито са успокоителните и наркотиците. Затвора на депресията и този на клиниките за душевноболни. От всичко това един ден излязох заслепен, но отрезвен. Марсел Пруст ме бе научил, че „великолепното и окаяно семейство на нервните хора е солта на земята“.
Искам да цитирам изцяло този пасаж: „Нервните, а не някои други, са основали религиите и създали шедьоврите. Светът никога не ще разбере всичко, което им дължи и най-вече онова, което са изстрадали, за да му го дадат. Може почти да се каже, че творбите, подобно на артезиански кладенци, се издигат толкова по-високо, колкото по-дълбоко страданието е дълбало сърцето“.
Без да знам, аз съм бил част от това семейство. То е мое. Не съм избирал това фатално духовно родство, но именно благодарение на него се издигнах в небето на творчеството, общувах с подстрекателите, за които говори Рембо, намерих себе си, разбрах, че най-важната среща в живота е срещата със себе си.
И все пак реших днес да се сбогувам с тази професия, която толкова съм обичал.
Казвам сбогом и на естетическите фантоми. Познавам ги още от детството си и избрах този чудесен занаят точно за да ги преоткрия.
Благодарение на тях събрах около себе си едно семейство, което толкова ми е помагало, толкова ме е закриляло, обичало.
Това е моето семейство и сигурно разбирате, че най-хубавият рай е този, който сме изгубили. Искам то да знае, че ще остане завинаги в сърцето ми. Сърцето ми, което от 40 години бие в унисон с това на къщата ми.
Следващото ревю, на което ви каня във вторник, 22 януари, в 18 часа в центъра „Жорж Помпиду“, ще бъде до голяма степен ретроспектива на моето творчество.
Много от вас вече познават моделите, които ще дефилират.
Позволявам си наивността да вярвам, че те могат да се противопоставят на атаките на времето и да запазят мястото си в днешния свят.
Те вече са го доказвали. С тях ще бъдат и други модели от този сезон. Искам също да благодаря на господин Франсоа Пино и да му изкажа признателността си, че ми позволява да сложа по хармоничен начин край на това чудесно приключение. И той като мен сметна, че висшата мода на тази къща трябва да си отиде с моето оттегляне.
Накрая искам да ви благодаря на вас, които сте тук, и на тези, които ги няма, че винаги идвахте на срещите, които ви определях от толкова години. Че ме подкрепяхте, разбирахте, обичахте.
Аз няма да ви забравя.
Ив Сен Лоран
__
Откъсът е от книгата „Ив Сен Лоран. Биография”, Лоранс Бенаим, издателство „Колибри”