Архив
Цар Симеон - една необикновена съдба
Посрещна ме истински цар в двореца „Врана”. Подготвян 50 години за цар, но приел „кръста” да бъде премиер, само и единствено заради народа, който го е избрал. Навсякъде, накъдето се обърне човек, е само история. От картините гледат принцове, принцеси, графове, графини и кралици, по-близки, или по-далечни родственици на Цар Симеон Втори, наричан в новото време Симеон Сакскобургготски. Точно за тези хора или за част от тях ще бъде нашия разговор, и по-точно за техните връзки и контактите им с Негово Величество.
Ваше Величество, какви бяха очакванията Ви и как Ви посрещна София след 50 години извън България?
Нямах очаквания, в смисъл за 50 години отсъствие и отгоре на това антипропагандата, която се е ширела през тези години, е била много силна срещу мен и не очаквах нещо специално. Но посрещането беше шок!!! Друго ме учуди повече, колко малко се е променила София за тези 50 години! А аз по принцип съм реалист и не съм имал никакви очаквания и не съм си правил илюзии.
Защо тръгнахте от Испания с частен самолет, а не с полетите, тогава, на БГА „Балкан”?
Самият крал Хуан Карлос, толкова мило, предложи това, защото в световните медии моето завръщане също беше сензация. Кралят предложи да изчезна, а който от медиите иска, нека да ме търси в България. И така стана!
Кога започна истинската еуфория?
Тези, които се бяха обадили в България, чакаха направо тук, но когато започнаха да бият камбаните просто стана страшно. Един от испанските журналисти беше пратил съобщение преди това от София, че до последния момент нищо не се случва, че моето завръщане няма да е голямо събитие. Но след това знаете какво беше!!? Аз не исках да има кохорта от журналисти край мен, нито когато пътувах със самолета, нито тук после, за да не пишат сълзливи и измислени истории. Считам, че по този начин човек иска да се покаже, да играе роля, а аз не съм такъв.
Това е другият ми въпрос. Всички, които Ви познават, които са работили с Вас, казват как сте успял да се съхраните, да влезете на всеки в положението и да бъдете благоразположен към всички, да бъдете обикновен. Дори много хора виждат как сам си карате колата, ходите на пазар, пазарувате по магазините. Както в приказките, а и както говорят за Вашия дядо и за баща Ви, /на мен ми е разказвал моя дядо/и Вие намирате време да се разхождате и сливате с хората. Как се запазихте?
Да, така е, когато имам време и възможност, винаги гледам да съм сред хората. Това е въпрос на характер, нормално е за 50 години в изгнание човек да се пригоди към живота и да се запази такъв какъвто е. Живели сме нормално тези 50 години. Аз през цялото време съм чакал с нетърпение момента, в който ще се върна в Родината, да стисна, ако мога, ръката на всички българи, да си говоря с тях на нашия език, да знам какво ги вълнува, за какво мислят и за какво мечтаят.
Вие сте първият монарх, който стана министър председател. Когато аз обикалях по света, в интервютата ми, всички световноизвестни събеседници като Валентино, Паолу Куелю, Ели Сааб, Пако Рабан и др. ме питаха за Вас? Всички се вълнуваха и следяха какво следва. Всички Ви познават.
Защо решихте да участвате в изборите, след като се завърнахте?
Щеше да бъде много грозно, нямаше да е коректно и почтено, ако аз бях предал хората, които са гласували за мен и да не вляза в политиката. В крайна сметка съм бил възпитаван за друг пост, който е над политическите партии и страсти, което не е лошо, нито надменно и изведнъж за мен беше много трудно да взема страна, беше ми чуждо, но жертвата е била за страната. Все пак съм бил в политиката цял живот, още с раждането ми. Когато станах премиер, бе като понижение в йерархичната стълбица. Но, да знаете, че премиерството, е тежък кръст за всеки, защото човек става отговорен за всичко, което се случва в държавата.
Как свикнахте с балканските страсти, Вие сте живял 50 години извън страната?
Аз съм роден тука, напуснах на 9 годишна възраст, когато едно дете има вече изграден поглед, винаги съм обичал да чета много, чел съм Хаджийски, Иречек, постоянно съм имал срещи в чужбина с българи, уловил съм българския характер, а и кръвта вода не става. Аз винаги гледам в страничното огледало, гледам и към Запада, за да съм в течение на новото, на различно мислене. Факт е, че сега много хора могат да пътуват, докато до 1989 година тук беше много затворено и хората можеха само да слушат и говорят легенди за местата извън България. Българите вече не са ограничени, те са част от европейския свят и в мисленето, и в постъпките си.
Вие сте нашата история от близо 80 години. Като прибавим и разказите, които сте слушали от първо лице от Вашия дядо и баща, минават в история над 100 години.
Вчера на едни деца, които ми бяха на гости им казвам, на колко съм години и че могат да гледат на мен като на динозавър, от преди 1944 година. Покривам цял век, това си е голям късмет! Затова и написах тази книга, за да бъде от първо лице.
Като казахте деца, какъв е най-силният Ви спомен от детството?
Избягвам думите най и никога, всичко е относително. Животът ме е научил така. Като видях въпросите Ви, се сетих за един много хубав спомен, към който се връщам често и това е онзи момент, в който ние със сестра ми изкачихме връх Мусала. Това беше за нас Еверест, ето Ви един силен детски спомен от едната страна и от друга една чудесна планина за разходка по всяко време от годината.
Ако питаме сестра Ви кой е нейният най-приятен спомен от детството, тя сигурно ще разкаже за Вашата поява на Бял свят, когато е била много развълнувана. Истината е, че на всеки спомените са различни.
А лош спомен имате ли?
Един ми е останал, такъв, като по особен момент. Тук в имението имаше един тракторист, Владо, знаехме че е член на Компартията, тогава това ни се струваше екзотично, но когато тръгвахме, той ни целуна ръка пред всички и каза „прощавайте, защото не знаехме, че ще я докараме дотук”. Това ми остана записано като нещо невероятно, уж ни е ненавиждал, а сам съжалява. След това признание, аз не знам дали е имало последствия за него.
Истина ли е, че Сталин ви е пощадил от смърт?
Има едно писмо, не съм го видял с очите си, където от ЦК на Москва пише, че с детето ще се престараем и ще е много грозно за пред света и съюзниците, да се екзекутира дете, така че има нещо такова.
Четох книгата Ви „Една необикновена съдба”, както и материали в чужди медии, където пише че много сте бил харесван, спряган сте в родствени връзки с принцеси и други известни дами.
Стигнали бяха медиите до там, че ми бяха приписали връзки с една италианска актриса Мариза Лазио, която се беше омъжила за мой братовчед, на голямата сестра на майка ми графиня Калвис, а медиите почти ме бяха сгодили с нея. Представяте ли си колко голяма фантазия имат!
Искате да кажете, че нямате нищо общо с шведския двор или с югославската принцеса?
Да, да, обикновено, човек там където се движи, примерно в училище или в университета, може да си намери някакво гадже и това е нормално. Познанства много, но при приятелствата нещата стават различни.
А Вие, какво харесахте в Маргарита, тя с какво Ви спечели?
Красота, прагматизъм, жизненост, независимост, има собствено мнение, усещане за нещата. Винаги има своето независимо мнение, което е голямо качество за една жена.
Пише че сте танцували и екзотични танци?
О, боже, това съвсем не е така! Ще Ви разкажа нещо. На 18 годишната на кралица София, трябваше да танцуваме с майката на кралица Беатрис - Юлиана Холандска. Започва бала и аз трябва да танцувам с нея. Казах й само да се върти, за да мине номера. И сега, жена ми още ми прави забележки, че не съм бил добър танцьор. Един от нейните големи упреци, които получавам е този.
Имате най-голямото богатство, пет деца, кое дете най- много се доближава до Вашите амбиции?
За нас с Маргарита беше важно, да възпитаме нормални, благонадеждни хора, не съм имал нито очаквания, нито амбиции, исках да бъдат успешни, в онова време да мисля за династически изяви е все едно да сънува човек буден, все пак съветската власт беше много силна и аз дори и за децата не съм си представял, че ще могат да се върнат в България. Исках всеки да си намери своя път, не съм търсил да се видя в някое от децата, защото това би било много егоистично.
Вие сега малко се появявате на публични места, пътувате ли, с какво се занимавате?
Много хора се чудят къде съм. Искам да знаят, че от 2000 година съм постоянно тук. Не търся камери, сензации. Грешките ми като премиер бяха, че съм стоял по 18 часа в кабинета, а е трябвало да се движа, а бях толкова зает. Никога не съм работил в държавна администрация, винаги съм бил в частния бизнес. Като станах премиер исках всичко да мине през моите ръце, да се запозная с всичко, а и ми трябваше време да науча занаята, защото кой се е учил да бъде премиер. Влизах в 8.20 и излизах в 20 часа от кабинета ми. Намалих си спането малко под 5 часа, защото не смогвах. Тръгвах с такива едни големи бумаги и се връщах пак с тях.
Сега как минава Вашият ден?
Сутрин ставам към 7, и чета да късно, 1-2 през нощта, ако съм пенсионер, можех да се разходя, да гледам филм, да попътувам, но имам голяма кореспонденция и нямам никакво свободно време. Винаги вярвам в директната връзка, правя много срещи, разговори, личният контакт за мен е и си остава най-силният. Случвало се е, да влезе за нещо Маргарита и като види, че аз разговарям с едни хора, други чакат в приемната, тя излиза и после ми казва, че при мен е като при зъболекарски кабинет.
Как ще оцените днешната геополитическа обстановка? Санкциите към Русия, развитието на Южен поток, Белене и др.
Знам едно, че нито един факт, не зависи само от един фактор , винаги е комплексно, нищо не трябва да се разглежда извън контекста. Тези, които се изнервят със сегашната ситуация, да четат историята. Ще си обяснят много неща и с Украйна и др. Не е редно и да се демонизира една политическа личност. Аз мисля, че това което ще кажа ще ядоса много хора, защото Европа си вкара един автогол с тези санкции срещу Русия, които едва ли ще имат ефект. Знаем как функционира руската страна и тяхното общество. Русия е оцелявала и друг път по начин, по който други страни не биха могли да оцелеят. Колкото за Южен поток и Вие сама си отговаряте, че ние закъсняхме, малко изпуснахме момента. Бургас-Александрополис беше проект, в онзи момент, като байпас, изглеждаше като спасителен пояс за нас. За Белене моята идея беше, че след като сме вложили толкова пари си заслужава да се продължи проекта. Това беше руски проект, не че беше по назад или по напред, но беше изграден по руски модел, с руско оборудване, всички наши инженери са свикнали с тази технология, но и той се политизира и предизвика така наречената русофилия или русофобия. Трябва да се знае, че са важни нашите интереси, не да се наричаме про едно или про друго, погледнете ако щете географията, ние сме по близо до Русия като религия, език, местоположение, отколкото отвъд океана. Трябва да си гледаме интереса, става ми криво, като слушам крайни изказвания. Ние сме равноправни в най-добрия смисъл на думата партньори на Европейския съюз и трябва да си защитаваме нашите неща. Ние сме Брюксел, ние трябва да защитаваме интереса си . Караме се и се политизираме, вместо да имаме три приоритета на масата. Да черпим поука или пример от другите, които са по добри в една или друга сфера.
Ето и в парламента гледам как се напрягат със създаването на закони, а бе погледнете къде са най-добрите закони, такива да създадем и ние. Примерно здравеопазването, нека го приложим към нашите условия, вместо да създаваме нови. Закони имаме, но гледаме да ги заобикаляме.
Вярно ли е, че принципът на Вашия баща е бил, винаги с Германия, но никога против Русия.
Сега ще го перифразирам, защото трябва да бъдем прагматици, винаги с Европа, но никога против Русия, защо да тръгваме против Русия, ние сме на един континент.
През 1954 година кралица Фредерика прави паметно пътуване по море, където кани цялата Ваша многобройна рода за първото семейно сбиране. Какво помните от този велик момент?
Идеята на кралицата е не само да се запознаят помежду си роднините. Инициативата е много интересна, защото Гърция беше излязла 1948-49 от Гражданската война и трябваше да се създаде нов имидж на страната. Всички журналисти вървяха след кралете, но виждаха и красотите на Гърция, археологическите обекти. Хубаво беше, че и много от роднините заради войната не се и познавахме. Едни бяха в изгнание, други в лагери.
Сега комуникациите са много добри, човек може да се чуе с всеки, във всяка точка на света. Ние с много от роднините поддържаме контакти. Примерно с Хуан Карлос се чух преди да предаде трона. Аз дори в началото не повярвах, но той е преценил, че това е момента. Аз също много вярвам в тайминга, точния момент за нещата. И аз самият се върнах шест години след 1989 година, когато се отвориха границите и дойде демокрацията. В този период от време посрещнах вкъщи 4400 човека и то не някакъв си елит. Посрещнах всякакви, известни и неизвестни, обикновени хора, журналисти. Трябваше да видя каква е нагласата в страната, как ще ме приемат.
Защо и Вие не направите една такава среща на кралските величия, Ваши роднини и не им покажете вълшебните кътчета на Родината ни?
Още, когато четох въпросите Ви, забелязах, че такъв въпрос до момента не ми е задавал никой, нито от българските, нито от чуждестранните медии. Това е много интересно! Аз и сега, по различни поводи посрещам различни близки и далечни членове от моето семейство, далечни и близки братовчеди, братовчедки, принцове и принцеси. За едно такова мащабно посещение трябва голяма организация, трябва да се подготви отрано, ако щете и като реклама и комуникации. Но защо да не помисля по въпроса, това и на мен ми допадна!
Какво ще им пожелаете сега на българите, срещаме се в началото на Новата 2015 година?
Това е много трудно, не е така обобщено, което може да се каже, много неща могат да прозвучават банално. Наскоро слушах, носителя на Нобелова награда тази година Кайлаш Сатярги, защитник на правата на децата, който каза „ Да глобализираме състраданието”, мисля че това мога да го повторя и да допълня, че е необходимо да се отървем от предразсъдъците.
А за Вас, какво ще си пожелаете?
Да е по – спокойна годината, да имам време за внуците, те са разпръснати по цял свят и много рядко се виждаме. Да имам повече време да чета и да обикалям из нашата Родина, защото тя е толкова красива!
Интервюто взе Мариана Аршева
сп. Мери, февруари 2015