Архив
Силви Вартан
Отсъствие
Отсъствието е непоносимо, жестоко е за онези, които остават. Във всекидневието то е най-тежко. Когато човек обича едни хора, изпитва потребност те да са до него. Поради моя занаят често пътувам и съм далеч от семейството си. Още от шестнайсетгодишна съм все нанякъде.
Да, аз си избрах работата, обичам да съм на турне, да обикалям по света, но мигът на отпътуването винаги е за мен извънредно болезнен. Като разкъсване. Като отзвук от първото ми голямо отпътуване в посока към Франция. Подир много постъпки, въртели и страхове родителите ми бяха получили всички документи, необходими, за да заминем. Настъпи големият ден.
Цялата рода се изсипа на перона, за да ни изпрати – бабите и дядовците ми, чичо Андре и леля Мия, която тихомълком пъхна някаква храна в чантата на мама. Аз бях толкова възбудена при мисълта, че се качвам във влак, че никого не виждах. Купето празно, аз си нагласих в него моята кукла Франсет, всичко ми харесваше, мама току снове между прозореца и нашите места, наглася плетения сандък и нещата ни. Обаче изведнъж вратите щракнаха и не знам аз ли, или баща ми и майка ми ме задърпаха към прозореца, понесоха ме натам да се сбогувам.
В този напрегнат миг на трескаво суетене аз направо си отсъствах, бях другаде, и ето че сред облака пушек и грохота на тръгващия локомотив виждам дядо, с когото не съм се сбогувала, когото не съм целунала, който сигурно ме е търсил, докато чакахме. Моят дядо, скъпият ми приятел от детинство, който със звука на своя акордеон ме запали по музиката, който ми късаше круши от градината си и ми даваше швейцарските си цветни моливи...
Едва диша, тича след влака, лицето му е обляно в сълзи, стъклото е помежду ни, очите ми се взират в неговите и разбирам, че никога вече няма да го видя, искам да му извикам „обичам те“, но думите глъхнат в гърлото ми. Влакът ускорява ход, ето че не го виждам. Не му казах „сбогом“.
Акордеон
Първият ми музикален спомен е особеният звук на дядовия акордеон – това беше инструментът на мъжете в рода ни, баща ми и брат ми също свиреха.
Всеки път, когато нашите канеха приятели, баща ми пееше и свиреше на акордеона. Затова ставам много сантиментална, когато чуя акордеон.
Алфа ромео
Първата ми кола беше много сладичка, зеленичка, остин купър, една от първите, страшно си я харесвах, но колата, за която съжалявам и която бих запазила сред всичките, които съм имала, беше една алфа ромео джулиета с гюрук, красиво яркочервена, имаше спици на колелата – да си припаднеш!
Посолство
Френското посолство в София... понякога ходех там – по коледните празници, на рождените дни на дъщерята на посланика, Франсин. Според моите представи тя си имаше всичко, играчки-мечта, живееше в разкошна къща, смятах, че е нейна. Бях канена на рождените й дни – все вълшебни празници, имаше непознати плодове, близалки, клоуни, истински представления в градините на посолството. По Коледа в гостната слагаха грамадна елха, там за пръв път рецитирах стихотворение пред публика. Бях се качила на внушително махагоново стълбище срещу насядалите гости, на височина, почти равна с елхата. Бях шестгодишна и издекламирах „Отде, пастирчице, дойде“...
Помня как ми беше мъчно, задето не играя в истинска пиеска като някои други деца. Чувствах се оскърбена, повтарях си, че това не е толкова интересно, че няма значение, обаче – каква изненада! За пръв път ми ръкопляскаха. Споменът е неизличим в съзнанието ми. Стълбището, стъпалата и декламирането – същински сбъднат блян.
Когато през 1990 година се върнах в България, естествено, ми се прииска да видя отново това посолство, което толкова ми беше легнало на сърцето.
Пари
Каква е нашата сложна и двусмислена връзка с парите? Те са фактор за свобода, това е безспорно, и все пак са източник на мошенически комбинации и на социално неравенство. Когато се озовахме във Франция, животът ни бе тежък, но никога не съм чула майка ми да завижда на заможните хора. Когато бях дете, не ме тласкаха към мечтата за „изгоден брак“.
Парите не са ценност, те са средство. Всичко, което получавате в живота си, е взето назаем. Нищо не е сигурно и от днес за утре всичко може да отлети. При всяко положение да отгледаш деца е трудно, независимо дали човек има пари, или не. Родителите ми се трудеха денонощно за мизерни заплати, обаче от време на време майка ми, за да ми достави удоволствие, си позволяваше излишество. Спомням си едно възхитително три четвърти дълго вълнено палто с качулка, с тюркоазен цвят, пред което бях примряла от възхищение, когато се разхождахме с нея по знаменитите булеварди. За нас то струваше цяло състояние, но дори да трябваше да гладуваме, тя бе решила да ми го вземе, като при това ми каза: „В края на краищата парите са, за да се харчат!“
Артистка
Още като дете винаги съм си мечтала да стана артистка; от най-ранните години растях с тази мечта, без да мисля за известността и за парите. Когато започнах да пея, осъзнах този друг аспект на занаята: известността и последствията. Творческият занаят е внушителен, но най-вече се предполага човек да живее различно, малко отстранено, та да си изградим своя съвсем лична представа за света и така да изразим и предадем онова, което изпитваме. Целта е да бъдат пробудени чувства посредством речта, гласа, тялото...
На седем годинки вече имах усещането, че съм на сто, а днес понякога ми се струва, че съм си все на седем. Ето защо упражнявам тази творческа професия: за да съхраня детето в мен. Изкуството е най-чудесният начин човек да запази детския дух. Артистите, които ми въздействат, са онези, които съумяват да забравят сами себе си, както това става при децата. Да играеш – това е да се откъснеш от настоящето, да се отдръпнеш назад, нагоре. Да бъдеш някой друг и да си бъдеш сам себе си: една невероятна залъгалка, на която са способни единствено децата!
Автограф
Да поискаш автограф от творец, когото харесваш, е приятелски жест, знак за обич. Откакто за пръв път пях в зала „Олимпия“ (между 26 декември и 16 януари 1962 година), автографите ми не са се променили. Измислих си подписа, дълбаейки всякакъв вид надписчета Sylvie върху мекото дърво на чина през време на уроците по физика и по химия в гимназията „Елен Буше“ в дванайсети парижки район. Бях седемнайсетгодишна. По-насетне бележех името си с цветенце... И що цветенца съм насадила оттогава, цели нивя!
Материалът се публикува със съдействието на издателство „Колибри”.