Катя от "Ритон": "Аз съм щастлива жена"

Имам среща с една любима моя певица. Не! Малко е да се каже любима. Това е най-добрият дует за всички времена в България - дует „Ритон”. Срещата ми с Катя е в столично заведение. Тя пристига с големи очила и почти няма да я различиш от тийнейджърките, които се разхождат из София. Когато смъква очилата, виждаш, че това е звездата, невероятната Катя от „Ритон”, която години наред е живяла в сънищата на мъжете и ще живее още дълго време.

 

Кате, вместо аз да те представям, искам ти да разкажеш на читателите на списание „Мери” малко за себе си.

Родена съм в София на 18 март, зодия Риби. Завършила съм в 14-а гимназия в Банишора. Междувременно спортувах много активно, тъй като мястото, където живеех, беше буквално на 5 метра от кортовете на „Локомотив” София. Израснах на тези кортове, даже не съм ходила на детска градина, сутрин ме оставяха на кортовете и вечер ме прибираха. Баща ми идваше през обедната почивка, за да обядваме, и по неволя между два и четири часа трябваше да спя. Аз естествено не заспивах и едвам дочаквах да стане четири без петнадесет, за да отида пак там.

 

А ти играеше ли, или само гледаше?

О, играех, бях страхотна волейболистка, дълги години тренирах в „Локомотив” София. Бях влюбена във волейбола и бях много добра. До един известен период растях много висока за годините си, но в гимназията спрях на 1,70 см. В шести клас вече бях 1,70 см., за волейболистка това е идеално, но в по-горна категория за нападател бях вече ниска, за там трябва 1,76 см. или 1,80 см. ръст, а имаше момичета и по 1,86 см.  Викна ме треньорката и ми каза, че трябва да съм разпределителка, а това е момичето, което подава на нападателката, за да забие топката. За мен да играя разпределителка не беше атрактивна роля и аз отказах. Треньорката ми каза, че за да съм нападателка, трябва да тренирам за отскок, т.е ако нямаш височина, поне да имаш висок отскок. Но Господ не ме е надарил с много фина фигура и малко трудно ми беше с отскока. Спомням си, че тренирах с едни тежести по мен, за да мога да тежа повече, и след това, като махнеш тежестите, се увеличава отскока. Много труд хвърлих за този отскок, но като не ти е писано, не става и може би е било за добро. Междувременно ходех на английски и на пиано. Купиха ми пиано, до кортовете беше школата по пиано, която също посещавах. Естествено като ходех на пиано, акълът ми беше на кортовете и какво се случва там. Класиките, които трябваше да свиря, въобще не ми бяха по сърце. Обичах да свиря и да пея забавни мелодии, джазови мелодии, а Гершуин ми беше любим. Един ден учителката ми по пиано викнала майка ми и й казала: „Другарко, вижте сега, много е талантливо момичето, но то не свири това, което трябва, то свири джаз...нашата школа не е за джаз. Само си давате парите!”. Преди да завърша гимназия, се отказах от волейбола, защото твърдо реших, че ще се занимавам с музика, и то с пеене, и че искам да уча в естрадния отдел на консерваторията. Завърших 11 клас и се явих в консерваторията. Веднага ме приеха, без връзки, бях първа.

 

Бях чела по жълтите вестници, че баща ти е бил генерал, вярно ли е?

Баща ми и майка ми се пенсионираха като полковници и двамата в МВР, не знам по онова време, когато кандидатствах, дали е бил полковник или подполковник, но генерал не е бил. Те нямат никакви връзки в тези среди. Аз изкарах шестици, въпреки че дипломата ми от гимназията не беше с кой знае какъв висок успех, беше 5. Ходейки на волейбол, не се задържах много над уроците, пък и не съм имала намерение да ставам научен сътрудник...Беше ми достатъчно да седя в клас и да попивам каквото ми казват и не беше нужно чак толкова много да чета вкъщи. С много малко труд над учебниците си изкарвах добри бележки.

 

Какво стана след като влезе в консерваторията?

Изкарах шестици по актьорско майсторство, пеене, солфеж. Поне 10 години съм учила пиано и солфеж. За мен изпитът по солфеж е една малка шега. На изпита по пеене си свирих самичка и това сигурно ги е впечатлило, тъй като малко хора го правят. В консерваторията се запознах и със Здравко, когото предишната година не го бяха приели и го приеха в моята година.

 

А той защо толкова късно е кандидатствал?

На нас 5 години ни е разликата. Той две години е бил войник. Една година не са го приели и през годината, в която не са го приели, е ходил в Пловдив да учи в школа за хорови диригенти, за да има музикална подготовка, да не бездейства. Между другото, там той е получил много добра музикална подготовка, солфеж, хармония, в тази школа се учи много сериозно. Кандидатства в годината, в която приемат и мен, така се запознахме, бяхме в един клас 40 души, 20 инструменталисти и 20 певци. Повечето от предметите ни бяха заедно, история на музиката и т.н., но учехме и много предмети, които бяха абсолютно излишни, като история на БКП, ДИАМАТ – дидактически материализъм, вместо да учим повече актьорско майсторство, пеене, солфеж и хармония. Ние даже не ги учихме, а с преписване и пищови изкарвахме тези изпити. За професията ми това бяха абсолютно излишни предмети... Така се запознахме със Здравко, той надуши, че аз мога да свиря на пиано и да играя ролята на корепетиторка, от стая в стая, от пиано на пиано ме караше да му свиря песни и той да си ги учи. Той като пееше, аз веднага хващах втори глас на припева. Когато станахме гаджета, цялата консерватория знаеше. Италианският не му вървеше грам и преподавателката се чудеше какво да го прави, за да не го остави с двойка, и казваше, че ще вземе една единица от мен, за да му пише тройка, а аз бях, отличничка. В час  по пиано стана по същия начин. На мен пи писаха 5, иначе щях да завърша с пълен отличен консерваторията, със златен медал, но тези две петици ги имам, защото се жертвах заради Здравко.

Като завърши консерваторията, как проби по големите сцени, били сте все пак 40 човека, а навярно за 5 от тях се знае?

В нашия курс бяха Мая Нешкова, Камелия Тодорова, Сийчето от първата „Тоника”, имаше и един дует „Каравел” – Мариана и Вальо. Започнахме да работим по заведенията.

 

Как стана така заедно да работите със Здравко?

Явихме се на държавния изпит като дует с една песен на Данчето Христова и Боян Иванов „Пръстена на ръката”. Тогава имаше много малко дуети и се явихме и поотделно, за категоризация, т.е навремето не можеше да работиш където и да било, без да имаш категория. Още като студенти се явихме и си взехме първа категория и като завършихме отдела, започнахме да работим по барове и атракциони. Първата ни работа през 1977 г. беше на Златни пясъци в “Меча поляна”, първия месец, втората в „Колибите” и третата в бар „Астория”. Бяхме много млади и си бяхме нашили много интересни дрехи. Навремето нямаше голям избор на платове и пайети, и камъни, но който търси, намира. Имахме колеги, които бяха вариететни артисти и ходейки по чужбина да работят, носеха за продажба какво ли не, мигли, перуки, камъни, платове и всякакви аксесоари. Бяхме си направили хубави дрешки и хубав репертоар. Човекът, който ни даде първоначалния тласък и който много ни е помагал, се казва Любен Цветков. Като студенти в естрадния отдел Здравко го поканиха като солист в една младежка група към МД „Лиляна Димитрова”, сега мисля, че е „Средец”, и Здравко беше солист, а Мая Нешкова – солистка. Ръководител на групата беше Любен Цветков. Той по онези години беше директор на „Авторско право” и на хонорар към два младежки дома водеше два състава. В състава, казваше се „Тонус”, Здравко и Мая Нешкова записаха дует по музика на Любен Цветков. Но тогава нищо не стана. Любен Цветков не беше достатъчно напорист да си пробутва творчеството, Здравко и Мая - студенти от консерваторията, кой ще им пусне песента, навремето знаеш каква мафия беше...Песента се казваше „Бащин край”. Хубаво, обаче по едно време Мая си хвана някакво гадже и започна да отсъства от репетиции. Тогава групата ходеха да свирят по разни забави и Мая няколко пъти ги беше оставяла на автостоп. Тогава бяха казали на Здравко да търси друга и по стар български обичай, Здравко доведе гаджето си, а не някоя друга колежка. Започнах аз да работя със Здравко в групата и започнахме по ресторанти. Първата ни работа с групата беше в Боровец в хотел „Бор” в ресторанта и след това на морето 2 месеца на къмпинг „Перла” преди Приморско.  Точно тогава ни напусна пианистът на групата и аз седнах на пианото, а Здравко пееше. Така изкарахме това лято и се върнахме да завършим втората година от студентството. Любен Цветков ни стана кум по-късно и той ни помогна да започнем да работим в тези атракциони. Много ни е помагал този човек, страшно сме му задължени. Знаеш, че трябва понякога да кажеш няколко добри думи за някого, да  гарантираш, че ще си свърши работата, и така... Всъщност покрай тези атракциони тук на морето, заминахме да работим в Полша. След това заминахме в бившия Съветски съюз на „Мелодия друзей”, защото стана така, че покрай Полша се завъртяхме в импресарска дирекция, видяха ни, че сме млади и амбициозни, а и от Полша имаше страхотни отзиви за нас, предлагаха да стоим там години. Ние искахме да записваме песни и да правим кариера в България.  Самият Любо Цветков ни запозна с Тончо Русев и той ни чу и каза: „Страшни сте, мога да ви напиша страхотни песни, но Лили Иванова ще ме убие, тя не дава на никой да пиша, но мога да ви помогна, хванете преводни песни, т.е чужди песни с български текст”. Тогава Тончо ни запозна с поета Калин Донков, който ни направи българските текстове на песните. Записахме ги в БНР, пак Тончо ни помогна да ги запишем, защото не можеше току така да се влезе в националното радио и да се запишат песни. Дадохме първата песен на комисия и те не я приеха. „Какви са пък тези, може много хубаво да пеят, но кои са...!?” Тогава шеф на „Забавна редакция” беше Иван Калчинов и ние с Тончо и с Иван Калчинов се срещнахме в БНР, за да разберем мотива за това, че не ни приемат песента, и да си вземем бележка за следващия път. Той ни каза: ”Е, ми, Тончо, ти какво искаш сега, обясни им на тия хора, че трябва да изтъркат малко тука стълбите на националното радио и тогава. Те какво, записали са тука една песен и веднага искат да почнем да я пускаме, то не става така!”  Ние изкарахме една година в Полша, но се върнахме за тези два записа, имаше малък промеждутък и бяхме решили, че ако тук се завъртят нещата, няма да ходим повече в Полша. Тончо ни посъветва да заминем пак за Полша и да си направим материална база. Каза ни още да не се отчайваме, че „първия запис няма да го одобрят, втория няма, но третия ще го одобрят, няма къде да ходят”. Върнахме се от Полша и заминахме за бившия СССР и някак си оттам се отприщиха нещата. От международната програма много ни харесаха. Тогава имаше един певец Евгени Душанов, който ни каза, че песнта от филма „Тримата мускетари” в момента е много популярна, да я учим и да я пеем. Аз имах в музикалния театър една позната шивачка, страхотна, много хубави тоалети ми правеше, с много фантазия и тя ни помогна. Направи ни едни големи шапки, с големи пера, защото ние разигравахме театрално всяка една от песните. Отидохме в Русия и изпяхме една от тях, а също така и една българска. По две песни се пееха, това е международна програма, огромна, имаше 40 души изпълнители, примерно, 3 часа и нещо продължи. Тогава страшно ни харесаха и ни ангажираха веднага за следващата международна програма и така започна нашата кариера в бившия СССР. След втората международна програма ни попитаха дали нямаме собствена група, за да идем на самостоятелен концерт, а ние все още нямахме такава. През 1982 г. Здравко продаде един апартамент, след като майка му почина, и всичките пари от него ги вложихме в апаратура и осветление. Направихме набързо един кастинг, намерихме добър тонрежисьор Ники Брадата и започнахме да правим концерти из страната, по линия на „Концертна дирекция”. Ние си правехме рекламните материали, сами си печатахме всичко, тоалети сами си правехме, всичко сами си плащахме. Бяхме капиталисти, по времето на социализъм.

 

Как стана така, че все пак Тончо Русев започна да пише и за вас?

Тончо Русев официално ни написа първите две парчета за първата ни дългосвиреща плоча през 1981 година „Прегърни ме” и „Някога, но не сега”. Тогава вече беше започнал да пише и за други изпълнители, не само за Лили Иванова. Така започнахме с Тончо Русев, а преди това Зорница Попова първа ни подаде ръка на един бургаски конкурс. Тончо ни запозна с Иван Кутиков в периода, в който записахме преводните песни. Иван трябваше да аранжира една песен на Зорница Попова за бургаския конкурс 1989 година, която трябваше да изпее Бисер Киров, „Бургаските момичета”, но Бисер беше на турне в Германия и не можеше да се върне тук за конкурса и Иван я предложи на нас. Така стана, че ние се явихме на бургаския конкурс с тази песен, направихме я с танци и стана много интересна. По това време никой не пееше и танцуваше едновременно. Имахме случай, в който ни свалиха от предаване на БНТ, защото сме били много вариететни, но ние си решихме, че ще продължаваме в този стил. Тогава на този конкурс не взехме награда, естествено, но пък получихме предложение от „Балкантон” за първата ни малка плоча с две преводни песни „Танц ни люлей” и „Слънце нека да грей”.  Малката плоча имаше голям успех, вдигна много голям тираж, а „Балкантон” беше капиталистическо предприятие, щом вдигаш тираж, ще записваш песни.  Имаше хора, които нямаха дългосвирещи плочи по онова време, а уж се водеха звезди.

 

След като Тончо Русев ви написа песните, кой беше големият успех, когато той се убеди, че трябва да пише за вас?   

Първата дългосвиреща плоча вдигна много голям тираж, но все още нямахме собствена група, бяхме още с група „Контраст”, но когато започнаха да пускат първите песни по радиото, те заемаха първите места в класациите, а на концерт след първия такт хората изпадаха в еуфория и ние тогава почувствахме, че идва моментът, в който можем да се отделим и да бъдем самостоятелни.

 

А какво стана с вас след промените в България?

От 1990 до 1996 г. се занимавахме с търговия. Пак ходехме на участия, но те бяха много рядко. Благодарение на тази търговия и контактите, които направихме покрай нея, спонсорирахме сами албума „Джалма”. 1993-94 г, това беше период, в който въобще не се записваха албуми, никаква музика, нищо, това беше цяло геройство, че успяхме тогава да го направим това нещо и от този албум излязоха много хитове. Не сме бездействали. Като казвам търговия, не казвам, че сме седели зад щанд да продаваме, а бяхме мозъкът. Финансовият капитал беше наш и имахме съдружничка, която движеше нещата пряко.

 

Сега Тончо Русев е вече възрастен, не може да се разчита на него за хубави песни

Това е лошото, че няма на кого да разчиташ за хубави песни. За последния албум „Две звезди” се принудихме да вземаме и да пеем руски песни, защото няма български. Със зор тази песен „Аз съм” я намерихме от един сърбин, който от 15 години живее в България – Горан Иекнич се казва и с него се познавахме покрай една наша колежка от консерваторията, Виолета Иекнич за която той се ожени. Тя ни се обади един ден и ни предложи студиото и песента на мъжа й. Имахме около 50 предложения за песни, но ги отхвърлихме. Изпели сме много песни, за нас не е въпросът в количеството, по-добре нищо да не запишем. За 10 години може да запишем една песен, но да е страхотна.

 

От тук насетне на какво ще разчитате?

Ще седна сама да си пиша, честно да ти кажа, аз по неволя имам около 14 песни. Много отдавна се занимавам с композиране.

 

Кажи някои от най-известните твои хитове?

Те всичките са известни...

"Болка от любов", "Музика и любов", "Живей, за да се радваш", "Шайла лайла", "Сто пъти"... и много други

 

 

Интервюто взе Мариана Аршева