ЩАСТЛИВ ДЕН

Тя видя усмихнатото лице на Фани, отмина го, но след това се върна и въпреки че бързаше, спря за секунда и взе вестника. Не беше убедена, но искаше да вярва и го взе.
Алекс не беше претенциозна. В смисъл – можеше да работи всякаква работа. И не се сърдеше – приемаше го като част от решението си да бъде самостоятелна, да живее с когото иска, да ходи където иска и да прави това, което иска. Можеше да стои на бара, да носи чаши из кафенето, да мие съдове, да чисти след смяната заедно с чистачките. Можеше да слуша двусмислените подмятания, понякога нахалните закачки на посетителите като иронично се усмихва и си представя, че се отнасят за някоя героиня от телевизионен сериал. Единственото, с което не можеше да се примири, беше явната грубост на хората. Тогава се сърдеше, млъкваше за цял ден, понякога дори скришом си бършеше сълзите. Беше дребна на ръст, но с много твърд характер. И затова издържаше.
Беше убедена, че ще получи образование, ще знае какво да прави и ще успее в живота. Дори не си беше поставила за цел определен успех – пари, кариера, семейство. Защото искаше да получи неочакван подарък от живота. Затова вярваше в късмета и очакваше от живота един ден да я изненада приятно. Помагаше на съдбата като се стараеше всеки ден да започва с усмивка, позитивни мисли и добро отношение към хората. Каквото и да й струваше това.
Като че ли напук съдбата не я глезеше много. С последния си приятел Коко се разделиха изведнъж, макар и без скандали. Той учеше в института за кино и беше кротко, усмихнато същество, със сини очи и руса коса, което се интересуваше само от камерите, мониторите и големината на компютърната памет. Поне така изглеждаше в началото. Тя му вярваше безрезервно и той почти се беше преселил в нейния малък апартамент. Едва като се разделиха забеляза, че Коко не беше плащал нищо – нито за храна, нито за квартирата. Тя не му каза въпреки, че с доста тежък труд си изкарваше парите. Но, смяташе че това е въпрос който не се повдига между близки хора. Поне в тяхното семейство беше така.
Като всички съвременни млади хора те бяха по цял ден заети и вечерно време уморени се събираха, за да притъпят заедно тежестта, която им причиняваше големият град. И това й стигаше. Но, в един момент забеляза, че Коко започна много да се задържа на снимачните терени – понякога не се виждаха по три-четири дни. Накрая разбра, че той се е заселил при една амбициозна и успяла режисьорка от телевизията, която беше свикнала да прибира за малко всеки оператор, с когото работи. Така, че трябваше да се разделят.
По същото време шефът й каза, че поради кризата и забраната за тютюнопушене в заведението, намалява заплатите. Стана й доста обидно от цялата ситуация и усети, че просто започва труден период. Затова си повтори, че ако животът иска да я изненада с хубав късмет, точно сега е времето.
В момента бързаше да излезе от спирката на метрото, защото й беше ред да отвори заведението и не трябваше да закъснява. Точно срещу тях, на ъгъла имаше голяма будка за вестници. Тя обикновено я подминаваше, но сега се задържа без да иска – защото от последната страница я гледаше усмихнатото лице на известната астроложка Фани, за която стана дума и  която примамливо предлагаше дневния хороскоп. Заглавието гласеше „Ако не искате да пропуснете своя шанс”. Алекс спря, замисли се и купи вестника, защото точно сега не искаше да пропуска своя шанс. Не й беше в характера да вярва на подобни неща, но този път се реши. Твърде много негативни емоции беше насъбрала през последната седмица.
С една ръка, докато отключваше и пускаше алармата, разгърна вестника. Риби, овен, така…ето- „Близнаци- вие имате…така…съвпадението на…така…Ето! Това е вашият щастлив ден! Не го пропускайте, посрещнете вашето щастие и го изживейте пълноценно!”
Глупости, метна тя вестника настрани като включваше машината и си слагаше униформата. Но, след това, докато чакаше машината да загрее и забърсваше с кърпа бара, отново хвърли поглед към усмихнатото, замечтано лице на Фани. Че бяха пълни глупости не се съмняваше. Но, в същото време си каза – ако не вярваме, как нещо може да се случи. Просто трябва да вярваме и това е! Внимателно придърпа вестника, още веднъж го прочете и - когато чу „Едно по-дълго кафе, бързо!” – го сгъна и го сложи в ъгъла на бара, за да го погледа по-късно през деня.
Времето от седем сутринта до десет, когато минаваше първата вълна към офисите и министерството отсреща, беше напрегнато и тя не си позволяваше да мисли за нищо друго. Дори не поглеждаше лицата срещу себе си – някак от горе, от височината на подиума, на който стояха зад бара, лицата се губеха зад машината и саксията с висяща зеленина. В осем и трийсет дойде Сашо, който пое бара и машината. Тя тръгна с поръчките из заведението.
В десет и десет, с десет минути закъснение дотича и Маргарита, която беше единствената й приятелка през последната година. С нея си споделяха дребни неща, понякога излизаха да вечерят и ако имаха тежък ден, взаимно се успокояваха. Тя също учеше, само че не икономика, а журналистика и винаги беше в час с новините. Обичаше да обсъжда големите и известни хора, завистливо говореше за богатите, които според нея крадяха „като за световно” и понякога споделяше тайни от висшето общество, които пък научаваше от своята преподавателка.
Шефът, който се появи половин час по-късно, каза традиционното си  „ Как сте, деца!”, прегледа касата, направи тежък, демодиран комплимент на Маргарита, която наистина привличаше погледите на мъжете с късата си пола и дълги крака и хлътна в малкия офис отзад. Алекс не се обиждаше, че не я забелязват като жена – така дори й беше по-удобно. Тя твърдо вярваше, че  ако трябва да има късмет, той ще дойде. Вярно, понякога й беше тежко, но…сигурно всеки си има своето време.
В единайсет при шефа влязоха двама души, след минута той каза че се връща бързо и те изскочиха навън. Алекс беше вече набрала скорост и работата й вървеше. Тичаше като цирково мече на кънки, бързо и без да се задържа, запомняше поръчките в движение и никога не бъркаше масите. Имаше отлична памет и умееше да се фокусира върху работата си. Забеляза трите момчета в черни фланелки, които се държаха като пияни , единият даже беше полулегнал на масата. Но не им обърна внимание, при тях наркотици не се продаваха и скандали не ставаха, шефът плащаше и имаше сигурен гръб. Затова не се стресна, когато едното момче я задържа леко за престилката. Тя се обърна и помисли, че е случайно. Тогава забеляза физиономията му – с бръсната глава, с малки тъпи очички, гледаше нахално над черните очила. Профъфли нещо като „Котенце, накъде!”- или нещо подобно.
Тя се дръпна напред, по-скоро изненадана, отколкото уплашена. И попадна на следващия, който я спъна с крак. Беше ловка и подвижна, затова не падна, но една чаша от подноса се плъзна по таблата и с тъп звук се счупи на мраморните плочи. Тя ахна изумена- не й се беше случвало. Момчето опита да я хване за престилката, но тя ловко се дръпна, силно го удари с малката си, но много тежка ръка и побягна към бара. Бутна таблата към Сашо и се скри в тоалетната. Въздъхна и чак сега усети обидата. Боже господи, каза си тя, защо на мене, боже господи! Усети как по бузите й изби червенина.
След минута отвън почука Маргарита и тихо попита: „Алекс, как си!” – тя дръпна райбера и излезе. Маргарита я хвана за лакътя и тихо й обясни, че е станало нещо страхотно. След като тя му извъртяла шамара на онова копеле, Сашо се бил приготвил да ходи да се разправя въпреки, че като го видят ще му се изсмеят. Но, той знае някои имена от шефа и може да ги изплаши. Обаче точно в този момент един от ония двамата баровци, виждаш ли ги, не гледай към тях, дето седят в ъгъла с готините костюми. Оня, със светлата коса и сините очи, едрият. Той! Каза му нещо на младия кретен и той се приближи до него нахално. И изведнъж – хоп!, той го хвана за ухото, ей-така, Маргарита леко й показа как едрият мъж с официалният костюм е хванал за ухото нахалника, тракна му главата в масата (тука Алекс леко възкликна „Ах!”) и Маргарита още по –възторжено зашептя. Нали, жестоко!
Ей, момиче, ше може ли? - чу се от масата близо до бара.
Там бeше седнала двойка млади, добре облечени цигани. Жената с предизвикателна червена рокля, а мъжът с лъскав, син, копринен костюм. Жената се приближи до бара и полуобърната към мъжа, попита:-  Шайли телаке кенав капучиното?
Шайли!- отговори мъжът.  – И Лайт кола!
Ей, момиче!- гърлено се провикна младата циганка- Хайде
обърни се да земеш парите де, малко да направим оборот!
Маргарита предаде на Сашо поръчката и довърши разказа си. След като младият нахалник бил наказан да слуша („какво му каза не се чу, но непрекъснато му държеше главата залепена на масата, само дето не му откъсна ухото!”), той се втурнал към масата, оставил  десет лева и светкавично си тръгнал с другите двама кретени. Толкова бързали, че дори не се обърнали, за да видят двамата седящи мъже.
Маргарита извади десетте лева и ги даде на Алекс. Ето, платено ти е! Алекс попита кои са те и Маргарита веднага отговори. Единият го знам, Малкият Киро, играч в бизнеса със скъпи коли. Но другият, готиният, не го знам. Ако мога някак да го щракна с GSМ-а, моите хора ще ми дадат информацията.
Ти си луда! Да го щракнеш! – засмя се Алекс.
Да бе, шегувам се.
Тя грабна таблата с поръчката от Сашо и вече в движение додаде:
Ама да знаеш, супер е, заплюх си го!
И кръшно, като си извиваше гърба както само тя го можеше, тръгна към другата страна на заведението.
В дванайсет и половина започна „нападението на хуните” - Алекс така го беше определила за себе си.  От близките офиси идваха да обядват, от министерството идваха да си оправят вкуса след обяда в стола, плюс групата постоянни  клиенти на заведението, които засядаха по това време да пият кафе. Алекс си попипа плитката (имаше гъста, кестенява коса която носеше на дебела плитка), сякаш се готвеше за атака и хукна към първия провикнал се клиент.
Двете с Маргарита се разминаваха без думи, в някакъв момент (тя дори не беше успяла да огледа своите спасители) Маргарита в движение й се похвали: „ Даде ми картичка!” Алекс не се вълнуваше много от сексуалния живот на своята приятелка, но все пак прояви любопитство и при следващото разминаване й каза:” Ти си луда, той сигурно е женен!”
След пет минути, в най-голямата блъсканица, Маргарита тихо й подхвърли:”Сигурно! И какво от това! Моето си е мое!” На което Алекс отговори с добро чувство: „Луда!” И те продължиха своя бяг.
В средата на деня, когато в буквалния смисъл нямаше къде да се обърнеш, шефът се прибра. Мина през тълпата, разблъска ги както си знаеше и макар и начумерен, намери време за кратко да попита:”Как е?”. „О кей!”- отговори Алекс и полетя с таблата. И точно тогава, пред очите на шефа и на цялото заведение, се случи това с което се заформи  кошмарът на нейния ден.
Тя не беше виновна въпреки, че трябваше да го види. Но те бяха точно на пътя, тримата млади мъже с елегантни костюми, глупаво изправени, сигурно се чудеха  къде да седнат. Все едно -  стояха точно на пътя.
Тя се завъртя, за да мине покрай тях, единият, симпатичен, висок, каза „Опаа, момиченцето минава!”- и се дръпна съвсем малко, тя  направи движение с таблата, за да мине пред него, но за късмет той обра цялата табла. Двете къси кафета се поляха по бялата му риза, явно маркова, защото целият беше един такъв марков, подстриган, ухаеше на одеколон. Тя успя да задържи таблата и двете чаши с кока-кола се претърколиха напред-назад, напълниха таблата с кипяща кафява течност, но нищо не падна долу.
Тълпата замлъкна. Тя спря, разбра че късметът й беше до тука и наведе глава. Беше като наказана ученичка. Даже не намери сили да се разплаче. Секунда или две – и младият мъж се развика.
Абе, егати сакатлъците сте тука! Да не сте от инвалидното училище!Как ви учат да ходите! Къде ти е шефа, имате ли шеф тука!
Приятелите му цъкаха и се опитваха да го пипнат по корема и да избършат кафето,а той внимателно се дърпаше назад, за да не го пипнат. И едното, и другото беше напълно безсмислено- каквото и да направеха, ризата беше за изхвърляне. Единият от тях, наведен над Алекс,  добави съвсем сърдито:
Не стой така, ами бягай викай шефа си, кой ще плаща
сега! Ти знаеш ли този костюм колко струва, цял месец не можеш да го платиш! Имате ли шеф?
Не викай, ще ти платим ризата, стига си викал! – обърна
се шефът, който точно в този миг беше влязъл и беше видно, че никак не му е приятно.- Елате в офиса, ще се оправим – басово изръмжа той и като се обърна към Алекс кисело каза: - Айде движи се де, няма цял ден да стоиш тука, още някой ли искаш да наплескаш! Мърдай!
Тя се приближи към бара и докато оставяше таблата, една сълза изби от очите й. Маргарита се спря и успя да й пошепне, защото шефът беше оставил вратата отворена и не можеше да се говори високо:
Излез за секунда навън, поеми си въздух. И недей да плачеш, голямата работа!
    Това още повече я разстрои и тя кротко заплака. Маргарита пое поръчката и съвсем тихо и прошепна:”Спри, веднага! Шефът ще побеснее!”
Шефът беше на възрастта на баща й, с начумерено и сърдито лице, сплескан нос и видими следи от някогашната му кариера на боксьор. Не показваше никакви признаци на агресия, но когато беше сърдит излъчваше такова напрежение и заплаха, че никой не се съмняваше какво може да направи. За щастие той рядко биваше много сърдит. Явно, като боксьор не го бяха били много по главата и умееше да владее нервите си. Сега беше много ядосан, защото думата „мърдай”, казана с яд и досада, не беше от всекидневния му речник. Това най-много обиди Алекс, тази неприкрита досада и пренебрежение към нейната личност.
Сашо използва паузата между две кафета, побутна я по рамото леко с пръст и с усмивка й каза:
Мацка, не ти пука, ние ще помогнем!
При друг случай женствените маниери и гъвкавите движения на Сашо щяха да я разсмеят, но сега това явно показване на нейното поражение още повече я натъжи. Тя подсмъркна и тъкмо мислеше да излезе навън както я посъветва Маргарита, когато от офиса се чу дебелият глас на Шефа:
Ама ти какво, отпуска по болест ли си взе! Кой ще ти
плаща щетите – да не съм тука социалното министерство! Я тръгвай с поръчките или изчезвай оттука, не ми трябват такива пикли!
Алекс ахна тихо, грабна тефтера си и хукна към най-крайната маса. Оттам отдавна махаха с ръка група възрастни клиенти. Тя съсредоточено се опита да изслуша поръчката и я повтори два пъти, сякаш искаше да отдалечи мига на срещата с погледа на колегите. Струваше й се, че е тръгнала гола из заведението и всички я оглеждаха.
Когато се върна, онези вече излизаха от офиса, придружени с извинителното мърморене на шефа. Те се изнизаха, малко смутени от факта, че бяха предизвикали такава бъркотия, но сигурно доволни от това, че си бяха взели парите. Наистина, кой й беше виновен- сега ще плаща. Стори й се, че високият и симпатичен, когото заля с кафе, се опита някак си да спре при нея и да се извини, но тя си каза, че те всички са такива- отначало те мачкат, а после искат да се извинят. И не му обърна внимание.
Към два и половина напрежението взе да намалява и тя излезе за секунда на улицата. Топлото време, отпуснатите и весели хора по улицата не я успокоиха, а дори повече я подтиснаха. Нищо не й беше наред - уж й беше късметлия ден, а ето какво стана! На улицата  всички други изглеждаха щастливи. Даже просякът на ъгъла й махна с усмивка – тя го знаеше, понякога го черпеше с кроасани, останали от предния ден. Какъв му беше бизнеса не се интересуваше. Но, явно днеска му вървеше повече отколкото на нея.
Няколкото минути на слънце все пак я успокоиха. Точно в този момент пред заведението, против всякакви правилници спря черно „БМВ”, от него бавно се изнизаха трима мъже в черно- двамата непознати, а третият беше дебелият  младеж, който сутринта се опита да я спре на масата. Той я изгледа нахално, те влязоха важно в заведението и без да спират, хлътнаха в офиса при шефа. Какво са си говорили Алекс не знаеше, но когато се върна при бара сърцето й тупаше със страшна сила. Маргарита също видя посещението и стоеше, едновременно изплашена и любопитна.
След няколко минути тримата се изнизаха обратно, шефът вървеше след тях навел глава, мрачен и като че ли подтиснат. Алекс знаеше, че той познава хора, които никой не иска да познава, но това беше далече от нея, тя го приемаше по-скоро като информация от страниците на жълтите вестници. Струваше й се, че никога не може да я докосне подобна реалност. Само че шефът ясно каза, като минаваше покрай нея:”Прибирай си парцалите и изчезвай от заведението! Ако те видя тука, ще ти счупя ръцете!” И излезе да изпрати гостите в черно.
Тримата ахнаха от изумление. Сашо вдигна женствено ръка пред устата си, като изпусна едно :”майчице!”, Маргарита си отвори устата, но не можа нищо да каже, само се опули, тя и без това си беше малко опулена. А Алекс  веднага, сякаш само това беше чакала, започна да развързва възела на престилката си отзад. Но, дали от това, че се изплаши, дали от бързане, дали защото възелът беше стегнат, тя само го дърпаше с малките си пръсти, докато в един момент разбра, че сълзите се леят от очите й, без да ги усеща. И като видя, че шефът се връща, тихо прошепна на Маргарита:
Моля те, сре-е-е-ежи го този идиотски възел!
Маргарита грабна ножа от бара и ловко сряза възела. Алекс отметна престилката, хвърли я на столчето зад бара и хукна към вратата. Никога досега, за нейния двайсет и две годишен живот, никой не й беше казвал „ще ти счупя ръцете”. Тя дори не си представяше, че жив човек може да произнесе такава фраза. Смяташе, че това са измислени думи от американските филми за гангстери.
По средата на заведението се сблъска с шефа. Опита  да се размине и разбра, че той я държи за ръката. Изплашена погледна към него. Очакваше нещо страшно да се случи. Вместо това го погледна отблизо и се изненада – зад суровия му, почти страшен вид я гледаха две спокойни, кафяви очи. Очите гледаха внимателно, ако не беше така изплашена сигурно щеше да каже – с добрина. Шефът тихо й каза:
Влез в офиса и ме чакай там, ще се върна след един час.
И като мина покрай Маргарита високо се скара:
- Абе вие наистина сте като парцали залепнали по бара! Я се размърдайте, че да не ви хване кризата!
Излезе и тресна вратата на офиса.
Алекс седна на широкото кресло и бавно се огледа. Беше влизала, но никога не беше оглеждала обстановката. По стените имаше фотографии от боксови мачове, имаше плакат на „Левски”, голяма фотография на Жан Пол Белмондо, любимият актьор на шефа и…малка библиотека с внимателно подредени книги. Алекс се изненада – не беше очаквала да види подобни предмети в този офис.
Вратата леко се открехна и Маргарита промуши физиономията си. С поглед попита какво става. Алекс вдигна рамене. Маргарита се изниза обратно. Половин час измина в мълчание. Понякога телефонът звънеше, но тя не помръдваше. Чудеше се какво ще стане като се върне шефът. И не можеше да реши.
В пет и половина, когато й свършваше смяната, дойде Сашо. По-точно е да се каже – вмъкна се като герой от музикален клип. Отначало само лицето, след това горната половина на тялото, след това слабите му крака някак си безтелесно се промушиха в стаята. Той изглеждаше весел.
- Муцка, днеска ти е хубав ден! Шефът каза да си тръгваш, а утре ще си говорите. Ще те остави! Даже и пари може да не ти удържи, аз го усещаааам! – завърши той малко припевно.- Искаш ли нещо да ти направя, един сандвич?
- Не, благодаря ти- тихо каза Алекс.- Днеска наистина трябваше да ми е хубав ден. Така го пишеше в хороскопа.
И след като помълча малко, добави:
- Не може ли да остана с вас, нямам къде да отида.
Сашо сърдечно извика:
Ох сладката, нямала къде да отиде! Някъде с някого ще раздуеш, нещо ще измислиш!
Няма с кого – кротко отвърна Алекс.
Не съм сигурен- отговори загадъчно Сашо и като излизаше, тихо каза:- А може някой да чака вънкаааа!
Алекс не му обърна внимание. Бавно стана, огледа се и усети, че малко й олеква. Реши, че все пак може да се прибере в къщи, да вземе душ, да си приготви нещо  за хапване, да се помотае без цел, да погледне какво имаше да предава за края на седмицата в института и след това да позяпа телевизия докато заспи. Като че ли не беше лошо.
Тя излезе и кротко притвори вратата. Бръкна зад бара, взе си раницата и докато се опитваше да я наметне, усети как някой й помогна. Помисли че е Сашо и промърмори:”Благодаря  ти!” Но вместо познатият тънък глас чу мек, мъжки баритон, който каза:
Хубаво е, че вече сме на ти!
Тя рязко се обърна и го видя – същият симпатичен мъж, всъщност още момче, малко по-голямо от нея – което беше заляла на обед с кафе. И от когото тръгна нейното нещастие през този ден. Отначало се изненада, но след това се сви и сухо отговори:
Сигурно са ви платили ризата, на мене ми удържаха парите.
Точно затова идвам – отговори момчето и в гласа му се чувстваше извинение. – Заради мене ви се скараха и сега искам да се реванширам.
И как ще стане това? – в познатия си резервиран към мъжете тон попита Алекс.
По най-простия начин – като ви поканя на вечеря. И за да не си мислите, че го правя случайно ще ви кажа, че чакам вече половин час да свършите работа. О кей ли сме?
- О кей сме, тя малко трудно говори в началото, но иначе е супер. Аз съм Маргарита, викайте ми Марго!
Алекс се усмихна уморена на бърборенето на Маргото. Стоеше без да може да прецени какво трябва да направи. На устата й беше да отговори, че е уморена или има работа в къщи. Но след това се сети, че днеска е щастливият й ден и непременно нещо хубаво трябва да й се случи. И повече усети, отколкото чу тихият си отговор:
Само че не съм облечена и съм с маратонки…- и вече по-весело добави:- Но искам да ви предупредя, че по хороскоп днеска трябва да имам  щастлив ден!
Точно това ми трябва – отговори момчето – защото на мене ми е много крив ден. Да започнем с това, че по обед ме заляха с горещо кафе…
Тя се засмя, спря и оправи раницата на гърба си. Момчето до нея също спря и усмихнато я изчака. Алекс внимателно го погледна отблизо и  за първи път от цяла седмица усети спокойствие. Когато минаваха покрай будката на ъгъла Алекс бегло погледна – старите вестници с Фани-астроложката на корицата не се виждаха, сигурно ги бяха изкупили хората, които вярваха в своя щастлив ден.
Едно момче тъкмо разкъсваше пакетите с  новите вестници.