Мария Андонова - като малка взимах дезодорант и се записвах на един касетофон на баща ми

Къде и кога сте родена? Завършила.....! Семейство!
Сърцето ми е на 150 км от София. Родена съм в Асеновград, това е мястото, което носи голям заряд и сила за мен. Когато се връщам там, срещам много спомени и спокойствие. Имах прекрасно и приключенско детство. Бях лудо и живо дете, карах колело, играех на народна топка, ходех по пещери, бях непослушна, дива. Част от лятото ми минаваше в Бачковския манастир, баща ми работеше там и аз и баба ми прекарвахме седмици в манастира. Познавах всички монаси и те ме гледаха като свое дете. Всяко едно кътче в Асеновград ми действа като зареждащо устройство, невероятно е. Когато съм тъжна или изморена, това е мястото, което сякаш с вълшебна пръчица ме съживява и връща вярата в доброто. В моето семейство винаги сме били открити, говорили сме много, всеки е споделял това, което му е на сърцето. Майка ми и баща ми успяха да възпитат в мен един искрен и откровен човек, дори и понякога да страдам от това. Имаме силна връзка, не я прекъсваме, защото, мисля, всеки има нужда от нея. Сестра ми, която е със 7 годни по-голяма от мен, вече 15 години живее в Америка. Заминаването й беше истинско страдание за мен. Имах чувството, че губя част от себе си, но разстоянието не успя да прекъсне връзката между нас. Чуваме се постоянно и дори и да не се виждаме години – бариера няма. Това ми дава сили и воля в трудните моменти. Знам, че семейството ми стои зад мен, усещам го. То ме направи един витален и изключително щастлив човек. Опитвам се да възпитавам и сина си по този начин. Приеха ме навсякъде, където кандидатствах, но едно влюбване и мечтата ми да уча културология ме доведоха в София. Всъщност може би сега трябваше да съм завършила чешка филология в Пловдивския университет, но избрах София, а и   момчето, в което бях влюбена, живееше там. Момчето пое по своя път, както и аз по моя, така че...пътят на всеки е очертан в невидими за хората скици.

Мария, как попаднахте в БНТ?
Винаги съм искала да се занимавам с телевизия. Като малка взимах дезодорант и се записвах на един касетофон на баща ми. Правех си някакви предавания, на които всички от фамилията се смееха, като слушаха записите. В телевизията попаднах неслучайно. Една приятелка ми каза, че в предаването „Здраве” търсят репортери, та ако съм искала, да пробвам. Даде ми телефона на продуцента и аз звъннах. Така се запознах с Михаил Висонов, който изигра много голяма роля в професионалния ми живот. Бях трети курс студентка, отидох в БНТ и досега, вече десет години, не съм  напускала телевизията. Това, което мога да кажа сега от дистанцията на времето, е, че да бъдеш част от създаването на телевизия, е занаят, който те учи на много – търпение, сила, комбинативност, работа в екип. Имаше един период, в който исках да си тръгна, но Мишо ме спря и каза: „Твоето място е тук” – затова съм му страшно благодарна, защото сега знам, че моето място е в БНТ. Затова казвам, че попадането ми в БНТ не е случайно. Смятам, че няма случайни неща по пътя на всеки един човек.

Кое Ви допада повече – да водите здравно предаване или да бъдете зад кадър?
Работила съм не само в „Здраве”. Бях репортер в „Здравно осигуряване”, „Моят ден”, „24”- предаване за НАТО и България, „Зала 3”. Чиракувала съм много, знам как се ражда идея, как я обличаш в думи и картина, и знам какво е удоволствието да я видиш готова. Всичко е работа! И когато тя ти доставя удоволствие, е работата, с която живееш, за която мислиш, сънуваш. Има невероятна сладост във всичко. Процесът на създаване е сладост. Да имаш идея, да я визуализираш, да я разкажеш така, както ти я виждаш, а след това да я поднесеш в национален ефир, е невероятен гъдел за всичките ти сетива. Все още не мога да разбера момичетата, които свързват телевизията с това да бъдеш на екран, защото за мен телевизията е организъм, който диша, вълнува се, мисли, преживява...телевизията не е само усмихващо се лице, тя е бачкане в истинския смисъл на думата. И съм благодарна на всички, които ми дадоха шанс да науча това.  Така че въобще не мога да ви кажа кое ми допада повече...всичко е една ЛЮБОВ!

Имате ли филми зад гърба си, по какъв повод са правени и на кой сте отделили най-сериозно внимание?
Ужасно силно е да се каже, че имам филми зад гърба си. Преди време бях направила 10 филма портрети за лекари от Военна болница, които са били на различни мисии – Афганистан, Ирак, Куба. Наскоро излезе и „Направени в Китай” – една документалистика, създадена благодарение на Съюза на българските журналисти. Знаете ли...и това е душа. Не мога да правя интервю с човек, с когото си говорим на Вие. Не мога и не позволявам да се усеща дистанция. Ако не измъкнеш с памук душицата на човека, който седи отсреща,  значи просто нищо не си направил. Всички филми са важни, защото си даваш сърцето в тях. Лекарите от Военна болница бяха едни от най-силните хора, с които съм се срещала, измъквала съм от тях уроци, а не съм правила филми. Те ме научиха, че човек не трябва да се предава, а трябва да е стоик. „Направени в Китай” е моето пътуване към другостта, за това, как живее един китаец без маска, за китайците в малките, скътани улички на големия Шанхай...усмихвам се, защото хората са еднакви, независмо дали в София или Шанхай, вълнува ги едно и също: или детето им е болно, или какво да сготвят за вечеря. От пътуването ми в Китай също имам още едно силно приятелство. Все още си пиша с главната героиня на филма Гу Фанг, с която си споделяме как са  децата ни:)

Как подбирате темите за всяко едно предаване?
Един силен екип „крепи” „Здраве”. Разчитаме един на друг, караме се, сдобряваме се, аз се шегувам, че сме като италианско семейство. Ключовата дума тук е „семейство”! Имаме вълнения, които преобразуваме в сценарии, има теми, които зрителите ни подсказват какво искат да видят, има и такива, които са социално значими, и знаете ли, няма ден, в който ние стоим и просто се чудим каква да е темата ни за следващото предаване. Зрителите са ни голяма опора, надявам се, и ние за тях също!

Има ли приятелства в телевизията?
Какво е приятелството... Свободата да търсиш или нуждата да се довериш, или нещо съвсем друго. Аз заключения за цялата телевизия не мога да правя. Знам, че се говори, че в телевизията е гнездо на оси, не ме интересува на кого мога и на кого не мога да се доверя, не мисля за интригите, не съм част от тях. Ако човек предложи сърцето си за приятел, сега знам, че идват за приятели и други сърца, на които можеш безкористно да разчиташ.

Показахте и певчески способности при Димитър Цонев. Спонтанно ли стана това, или пеенето е другата Ви страст?
В предаването „В неделя с...” ме поканиха сценаристите на предаването, без да знаят дали мога, или не мога да пея. Форматът беше „Фамилия БНТ” и аз се включих в тази Фамилия, защото съм част от нея вече дълго време. И така...пеенето ми е ужасно и с всяка изминала задача се убеждавах в това, ама не можех да се откажа, защото беше страхотно забавление. Сега си мисля колко гротескно е било моето дръзко вярване, че може нещо да се получи, но показах една част от себе си, която зрителите на „Здраве” не могат да видят в предаването - аз съм много весел и смешен човек.

Като стана дума за пеене, какво правите в свободното си време?
Ами не пея, това е сигурно! Но чета, мълча, пиша неща, които никой никога не е виждал... Обичам тишината, обичам да бъда сама, когато си почивам.

Как релаксирате?
Аз съм зодия Близнаци, мога да релаксирам по всевъзможни начини: да съм сама, да танцувам в клуб, да бъда в шумна компания, да плача, да плувам, да карам кола по безлюден път, да изчистя целия апартамент - зависи от това, от което се нуждае сърцето ми...

Когато се запознавате с някого, какво първо забелязвате?
Винаги гледам обувките и зъбите! Не ме питайте защо...нямам логично обяснение за това.

Какъв е мъжът, който може да Ви спечели / или вече Ви е спечелил/?
Не обичам парадността, не обичам прекалените комплименти, празнодумието. Не обичам флиртовете за една вечер, не харесвам пластмасовата любов. Има един тип мъже, които те хващат за сърцето, стискат го силно и не го изпускат...тогава разбираш, че са ти спътник в живота - съпротивлението е нулево.

Още ли забравяте ключа на вратата, когато тръгвате за работа?
Уф, от къде ги знаете тези неща. То само това да е. Един човек от телевизията самоотвержено ми измъкна ключовете за колата от една шахта, в същия ден си разбих задната броня в една ограда, забравих си лаптопа на един паркинг, ама охраната ми го опази, след това ме спряха полицаи, че говоря с шефа си по телефона...живот като на кино.

Как се виждате след 10 години?
10 години ...много са. Хич не се виждам, живея тук и сега. Обичам днес. Плача сега. Усмихвам се на секундата. Мечтая за вчера! И хайде, оставете ме на мира, влизам в банята...