Тръпка

Студът. Гората. Вълците. Жегата. Докосването. Целувките. Тайните. Тръпката. Нейният вълк. Неговото лятно момиче. Белезите от миналото, крехкото настояще, невъзможното бъдеще... 
ГрейсЗадържах погледа си върху очите на вълка толкова дълго, колкото можах. Бяха ярки, искрящожълти. От толкова близо виждах, че са изпъстрени с всеки нюанс на златистото и светлокафявото. Не исках да отмества очите си от мен. И той не го стори. Исках да се пресегна, да сграбча козината му, да го придърпам към мен, но дланите ми лежаха безпомощни, ръцете ми бяха замръзнали край тялото.Вече не можех да си спомня какво представляваше топлината.Едно мигване по-късно и жълтоокия вълк вече го нямаше. Другите от глутницата  се скупчваха над мен, задушаваха ме. Нямаше слънце, нямаше светлина. Умирах. Не можех да си спомня как изглеждаше небето.  Сам Тогава видях очите й. Будни. Живи. Момичето гледаше право в мен, задържайки погледа ми, излъчвайки някаква ужасяваща откровеност. Отстъпих назад, присвих се, започнах да треперя отново. Но този път това не бе резултат от гнева. Очите й, загледани в моите очи. Кръвта й, стичаща се по лицето ми. Раздирах се отвътре и отвън. Нейният живот. Моят живот.Глутницата предпазливо се отдалечи от мен. В гърлата им се надигна ръмжене, защото в този миг вече не бях един от тях, а те бяха готови да защитят плячката си. Помислих си, че това е най-красивото момиче, което бях виждал - мъничък, лежащ в снега окървавен ангел, който те се канеха да разкъсат.Видях я. Видях я по начин, по който никога не бях виждал никого и нищо преди това. И ги спрях. Маги Стийвотър завършва история в Мери Вашингтон Колидж, но се посвещава на литературата. Постига феноменален успех с трилогията си „Тръпка”, „Копнеж”, „Завинаги”, по която продуцентите на „Властелинът на пръстените” вече правят мащабна филмова продукция. Живее във Вирджиния заедно с очарователно праволинейния си съпруг, двете им малки деца, две невротични кучета и една криминално проявена котка. 

 Първа глава: Грейс-9° C Помня как лежах в снега, мъничко червено петънце топлина, коeто бавно изстиваше, заобиколено от вълците. Те ме ближеха, хапеха ме, блъскаха се в опитите да се докопат до тялото ми. Скупчените им над мен тела възпираха и малкото топлина, с която слънцето се опитваше да ме дари. Ледени кристалчета блестяха в козината им, а дъхът им увисваше в матови облачета край нас. Мускусната миризма, стелеща се наоколо, ме караше да си мисля за мокро куче и горящи листа, за нещо приятно, за нещо ужасяващо. От досега с езиците им кожата ми настръхваше; нехайните захапвания разкъсваха ръкавите ми, рошеха косата ми, муцуните се притискаха в шията ми, сякаш в опит да доловят ударите на разтуптяното ми сърце. Можех да пищя, но не го правех. Можех да се боря, но не исках. Просто лежах и оставях всичко това да се случва, докато гледах как бялото зимно небе посивява над мен.Един от вълците смуши муцуната си в дланта ми, после докосна бузата ми, хвърляйки сянка над лицето ми. Жълтите му очи срещнаха моите, докато събратята му ме побутваха насам и натам. Втренчих се в очите на вълка толкова дълго, колкото можах. Ярко, искрящо жълти. От толкова близо виждах, че са изпъстрени с всеки нюанс на златистото и светлокафявото. Не исках да отмества погледа си от мен. И той не го стори. Исках да се пресегна, да сграбча козината му, да го придърпам към себе си, но дланите ми лежаха безпомощни, ръцете ми бяха замръзнали край тялото.Вече не можех да си спомня какво представляваше топлината.Едно мигване по-късно и жълтоокия вълк вече го нямаше. Другите се скупчваха над мен, задушаваха ме. Нещо трепна и замря в гърдите ми.Нямаше слънце, нямаше светлина. Умирах. Не можех да си спомня как изглеждаше небето.Но аз не умрях. Бях изгубена насред море от студ и после се събудих в свят на топлина.Спомнях си едно нещо: жълтите му очи. Не мислех, че някога ще ги видя отново. Втора глава: Сам-9° C Грабнаха я от люлката й в задния двор и я завлякоха през горите. Тялото й оставяше плитки следи в снега, докато я пренасяха от нейния свят към моя. Видях как се случи. Не го спрях.Това бе най-дългата и най-студена зима в живота ми. Дните отминаваха под бледото слънце и хладната му светлина. Помня гладът – глад, който изгаряше и раздираше, ненаситен господар, изтезаващ ме със своите желания. Този месец нищо не помръдваше, светът се беше превърнал в безцветен, лишен от живот декор. Един от нас бе застрелян, когато се престраши да рови из боклука в нечий заден двор, така че останалите от глутницата останахме в горите, изнемогващи от глад в очакване на топлината, копнеещи за старите си тела. Докато те не видяха момичето. Докато не го нападнаха.Бяха се скупчили край нея, ръмжащи и тракащи с челюсти, борещи се за правото кой да я убие.Гледах ги. Гледах как хълбоците им потръпват от нетърпение. Видях ги как подмятат тялото й в преспите, оголвайки черната земя под тях. Видях как муцуните им се обагрят в червено. И въпреки това не ги спрях.                                        Намирах се високо в йерархията на глутницата – Бек и Пол се бяха погрижили за това – така че можех веднага да пристъпя напред, но наместо това останах в задните редици, треперейки от студ, затънал до глезените си в снега. Момичето ухаеше на топлина, на живот, но най-вече – на човек. Какво не беше наред с нея? Ако беше все още жива, защо не се съпротивляваше.Можех да подуша кръвта й – топла, ярка миризма в този мъртъв, студен свят, виждах как Сейлъм се извива и потреперва, докато разкъсва дрехата й. Стомахът ми се сви болезнено – беше минало прекалено много време, откакто бях ял за последно. Исках да разбутам вълците, да застана до Сейлъм и също като него да се престоря, че не мога да подуша човешкото в нея или да чуя тихите й стонове. Да впия зъби в топлата плът. Тя бе толкова мъничка под косматите ни тела, под напиращата към нея глутница, искаща да размени нейния живот, срещу своето оцеляване.Изръмжах, оголих зъби и пристъпих напред. Сейлъм изръмжа в отговор, но аз бях по-силен от него въпреки младостта си и въпреки изнемогата от глад. Пол нададе заплашителен, гърлен зов в моя подкрепа.Достигнах до нея. Тя бе вперила невиждащите си очи в безкрайните небеса. Може би беше мъртва. Зарових нос в ръката й, усетих уханието на дланта, миризми на захар, масло и сол, които ми напомниха за един друг живот.Тогава видях очите й.Будни. Живи.Момичето гледаше право в мен, задържайки погледа ми, излъчвайки някаква ужасяваща откровеност. Отстъпих назад, присвих се, започнах да треперя отново. Но този път това не беше резултат от гнева.Очите й, загледани в моите очи. Кръвта й, стичаща се по лицето ми.Раздирах се отвътре и отвън.Нейният живот.Моят живот.Глутницата предпазливо се отдалечи от мен. В гърлата им се надигна ръмжене, защото в този миг вече не бях един от тях, а те бяха готови да защитят плячката си. Помислих си, че това е най-красивото момиче, което бях виждал, мъничък, лежащ в снега окървавен ангел, който те се канеха да разкъсат.Видях я. Видях я по начин, по който никога не бях виждал никого и нищо преди това. И ги спрях.  Трета глава: Грейс3° C Виждах го отново след това, винаги, когато беше студено. Стоеше в самия край на гората, край задния ни двор, вперил жълтите си очи в мен, докато пълнех хранилката за птици или изнасях боклука. В края на гората. Никога не се приближаваше. Някъде там, между деня и нощта, в онези часове, които продължаваха безкрайно насред дългата зима на Минесота, аз се люлеех на люлката си, очаквайки да усетя погледа му. Или, по-късно, когато вече бях прекалено голяма за люлки, пристъпвах през двора, приближавайки се бавно към него с протегната с дланта нагоре ръка и сведени надолу очи. Няма опасност. Няма заплаха. Опитвах се да говоря на неговия език.Но без значение колко дълго чаках, без значение колко упорито се опитвах да го достигна, силуетът му винаги се стопяваше сред стволовете на дърветата, преди да успея да прекося разстоянието между нас.Никога не ме е било страх от него. Той беше достатъчно голям, за да ме смъкне от люлката ми, достатъчно силен, за да ме повали на земята и да ме завлече в горите. Но в очите му не се долавяше дори и отсянка от жестокостта на мускулите му. Помнех погледа му, всеки нюанс на жълтото, и просто не можех да се страхувам. Знаех, че нямаше да ме нарани.И исках той да знае, че аз също не бих го наранила.Чаках. И чаках.А той така, също чакаше, въпреки че си нямах и представа какво точно. Чувствах се сякаш само аз търсех близостта му.Но той винаги беше там. Наблюдаваше ме как го наблюдавам. Никога не се приближаваше, но и никога не се отдалечаваше.Нещата останаха непроменени шест години: натрапчивото присъствие на вълците през зимите и дори по-натрапчивото им отсъствие през летата. Не че по онова време смятах, че всичко това има някаква връзка със сезоните. Тогава мислех, че те са вълци. Просто вълци. Четвърта глава: Сам32° C Денят, в който почти заговорих Грейс, беше най-горещият в живота ми. Дори и в книжарницата, снабдена с климатик, жегата се прокрадваше край вратата, стелеше се през витрините. Стоях отпуснат в огрения си от слънцето стол зад касата и попивах лятото, сякаш можех да задържа всяка частица от него нейде в мен. Часовете отминаваха, а кориците на книгите по рафтовете блестяха в ярката светлина на следобеда, губейки цветовете си в златистите отблясъци, докато отвъд тях листовете и мастилото се нагряваха, излъчвайки миризмата на непрочетени думи.Харесвах подобни неща, когато бях човек.Бях се зачел, когато вратата се отвори с тихо иззвъняване, пропускайки задушлив повей на горещ въздух и група момичета. Те се смееха прекалено гръмко, за да имат нужда от моята помощ, така че продължих да си чета и ги оставих да се бутат из магазина, бърборейки си за всичко друго, освен за книги. Изобщо не предполагах, че ще удостоя момичетата с повторен поглед, докато не долових с периферното си зрение как една от тях отметна нагоре тъмнорусата си коса, за да я прихване с ластиче в дълга конска опашка. Самото действие беше доста незначително, но движението й раздвижи въздуха, изпрати към мен ароматен повей. Познах този аромат. Познах го веднага.Това беше тя. Не можеше да бъде друга.Вдигнах бързо книгата пред лицето си и хвърлих бърз поглед към момичетата над ръба й. Другите две продължаваха да разговарят, сочейки към хартиената птичка, която бях окачил на тавана над секцията с литература за деца. Тя обаче мълчеше, отдръпнала се бе леко назад и гледаше книгите наоколо. Разпознах нещо от себе си в това изражение. Очите й обхождаха рафтовете, търсейки възможните пътища за бягство.Бях разигравал стотици различни варианти на тази сцена в съзнанието си, но сега, когато моментът беше настъпил, не знаех какво да направя.Тя беше толкова реална тук. Нещата бяха различни, когато бе в задния си двор, четейки книга или пишейки някакво домашно в тетрадката си. Там разстоянието между нас бе непреодолима бездна; чувствах всичките причини, държащи ме надалеч. Тук, в книжарницата, с мен, тя бе вълнуващо близо по начин, непознат ми досега. Нищо не ме възпираше да я заговоря.Погледът й се насочи към мен и аз бързо сведох глава към книгата си. Тя не би могла да разпознае лицето ми, но щеше да познае очите ми. Искаше ми се да вярвам, че ще разпознае очите ми.Помолих се тя да се махне, за да мога да дишам отново.Помолих се тя да си купи книга, за да се наложи да говоря с нея.Едно от момичетата извика:-Грейс, ела да видиш това. Как да изкараме високи оценки: Учи в колежа на мечтите си. Звучи страхотно, нали?Бавно си поех дъх, докато наблюдавах финия й, огрян от слънцето гръб, докато тя приклякаше, за да погледне книгата за подготовка по SAT, заедно с приятелките си. Лекият наклон на раменете й подсказваше само учтив интерес. Кимна, когато й посочиха няколко други книги, но изглеждаше разсеяна. Съзерцавах начина, по който слънчевата светлина, струяща през прозорците, превръща отделилите се от конската й опашка косъмчета в искрящозлатни и нажежени медни нишки. Главата й се поклащаше едва забележимо в ритъма на музиката, звучаща в книжарницата.-Хей.Отдръпнах се назад в стола си, когато пред мен изникна лице. Не беше Грейс. Едно от другите момичета – тъмнокосо, със загар. На рамото й висеше голям фотоапарат. Погледът й беше прикован в очите ми. Не каза нищо, но знаех какво си мисли. Реакциите към цвета на очите ми варираха от скришни погледи до най-откровено зяпане. Е, тя поне беше от откровените. -Може ли да те снимам? – попита.Започнах трескаво да мисля за някакво оправдание.-Някои индианци вярват, че ако ги снимаш ще отнемеш душата им. На мен ми звучи като доста логично разсъждение, така че съжалявам, никакви снимки – свих извинително рамене. – Но пък можеш да снимаш книжарницата, ако искаш.Третото момиче сбута фотографката. Имаше бухнала, светлокестенява коса, впечатляващо количество лунички и излъчваше такава енергичност, че ме изтощаваше със самото си присъствие.-Флиртуваш ли, Оливия? Нямаме време за това. Ето, пич, ще купим тази.Взех Как да изкараме високи оценки от ръцете й, като хвърлих бърз поглед над рамото й. Търсех Грейс.-Деветнадесет долара и деветдесет и девет цента – промърморих.Сърцето ми биеше лудешки.-За книга с меки корици? – попита неодобрително луничавото момиче, но въпреки това ми подаде двадесетачка. – Задръж си пенито.Нямахме буркан за монети, така че го оставих на тезгяха до касата. Прибирах книгата в хартиен плик заедно с касовата бележка преднамерено бавно с тайната надежда Грейс да дойде и да провери какво е задържало приятелките й.Но тя продължаваше да стои в биографичния раздел с наклонена на една страна глава, докато четеше какво пише на гръбчетата на книгите. Луничавото момиче взе плика, след което се ухили на мен и на Оливия и двете се насочиха към Грейс, повеждайки я към вратата.Обърни се, Грейс. Погледни ме, стоя точно тук. Ако се обърнеше сега, щеше да види очите ми – яркожълти на слънчевата светлина – и щеше да ме познае.Луничавото момиче отвори вратата – дзън – и измърмори нещо нетърпеливо на групичката си: време беше да си вървят. Оливия се обърна за миг и очите й отново се насочиха към мен. Знам, че зяпах момичетата – и по-точно Грейс – но просто не можех да се спра.Оливия се намръщи и се измъкна от книжарницата, привеждайки леко глава, за да мине през вратата. Луничавата за пореден път демонстрира нетърпението си:-Грейс, хайде.Гърдите ме боляха, тялото ми говореше на език, който главата ми не разбираше напълно.Чаках.Но Грейс, единственият човек на този свят, който желаех да ме познава истински, просто плъзна показалец по една от новите книги с твърди корици и излезе от книжарницата, без дори да предполага, че бях тук, този път – съвсем близо до нея. Из „Тръпка” от Маги СтийвотърИК „Кръгозор” 2010; Всички права запазениКоя е Маги Стийвотър?  „Всичките ми житейски решения са били предопределени от неспособността ми да си намеря нормална, добре платена работа. Говоренето на глас сам на себе си, зяпането безцелно в пространството и ходенето на работа по пижама не се възприемат добре, ако си сервитьорка, учител по правопис и краснопис или технически редактор (все неща, които съм опитвала да работя). За сметка на това тези „качества” се ценят високо, ако си писател, музикант или художник – и именно така си изкарвам прехраната, откакто навърших 22 години. Сега водя ексцентричен живот в средата на нищото, по-точно – Вирджиния, заедно с очарователно праволинейния си съпруг, двете ни малки деца, две невротични кучета и една криминално проявена котка.Постоянно чета книги, рисувам и имам множество награди за своите картини, свиря на няколко музикални инструмента, включително келтска арфа, пиано и гайда. Освен това съм страшно добра компания за купони и всякакви партита.”

 Из личния блог на Маги Стийвотър

http://maggiestiefvater.blogspot.com/

Интервю с Маги Стийвотър    Кристина Радиш, IESB,  26 окт.2009 г. Ще стане ли „Тръпка” новият тийнейджърски хит? Маги Стийвотър винаги е знаела, че ще се занимава професионално с писане, но никога не си е представяла, че ще постигне толкова голям успех и името й ще стане известно на всеки американски тийнейджър.В дебютния й роман  „Lament” се разказва за 16-годишно момиче, което се влюбва в на пръв поглед обикновено момче. То обаче се оказва бездушен убиец от страната на феите, изпратен, за да я убие. Втората й суперуспешна книга – „Тръпка”, е любовна история, ориентирана към младата публика. В нея главни герои са Грейс - момиче, което е странно привлечено от вълците, живеещи в гората зад къщата й – и Сам - момче, което всяка зима се превръща във вълк.  Продължението на „Тръпка”, „Копнеж”, предстои да излезе през лятото на 2010 г. След популярността на филмовите адаптации на книги от този род – като сериите за Хари Потър и вампирската сага на Стефани Майер – не е изненадващо, че компанията  Unique Features в лицето на легендарните продуценти и режисьори Робърт Шей и Майкъл Лин закупи филмовите права за „Тръпка” и за следващите части от трилогията „Копнеж” и „Завинаги”. Бъдещите филми най-вероятно ще бъдат направени в сътрудничество с Warner Bros.В това ексклузивно интервю за IESB (един от най-популярните сайтове за новини от света на киното) Маги Стийвотър разказва какво е чувството всичко, за което си мечтал като дете, да се превърне в реалност.  - Мислили сте някога, че „Тръпка” ще постигне такъв успех? Успехът направи ли ви по-уверена като писател, или ви уплаши? Все пак сега очакванията за следващите книги са по-големи.  - Настина вярвам, че увереността е нещо, което носиш в себе си и няма нищо общо с това, което правиш. Да бъдеш уверен означава, че ти смяташ, че можеш да намериш решение на проблемите, с които се сблъскваш, а не че имаш готови решения за тях. Така че иска ми се да вярвам, че нищо, което ми се случва, няма да промени самочувствието ми и вътрешната ми самооценка, особено като се има предвид, че един автор винаги може да получи критики за книгите си. Когато пишех първите 50 страници на „Тръпка”, си мислех: „Господи, това е най-хубавото нещо, което някога съм писала!” Когато стигнах до края и написах последното изречение, си казах: „Тук има нещо повече отколкото в „Lament”. Като че ли е по-комерсиално.” А всеки автор се надява да напише нещо подобно и да спечели и признание, и пари.Продадох първата си книга „Lament” за 2000 долара на малко издателство. Купих си нов, хубав матрак и чувството беше страхотно. Така че за мен идеята за „нещо повече” беше петцифрен аванс. Мислех си, че книгата ми може наистина да се появи на лавиците в книжарниците. Не съм си и представяла шестцифрени суми, нито че ще влезем във всевъзможни класации или пък ще бъде продадена в над двайсет страни. И че ще бъде в класацията на бестселърите! Все си мисля, че нещо може да се провали. Всичко, за което съм мечтала като дете, се сбъдва в момента и аз все очаквам някакво дърво да падне върху колата ми или нещо друго такова да се случи, за да се възстанови кармичното равновесие.   - Вече продадохте правата на „Тръпка” за филмиране. Какво е чувството? - Честно казано, като писател за мен е по-вълнуващо, че има толкова много продажби на романа ми в чужди страни. Книгите са моята страст, затова фактът, че книгата ми е издадена на различни езици в различни страни, наистина ме впечатлява повече. Да има филм по книгата ми е страхотно, но не съм мечтала за това – иначе щях да стана сценарист, защото, когато имам цел пред себе си, обикновено търся най-прекия път към нея. Това, което ме мотивира да направим филм по книгата, е, че когато бяхме в началото на връзката си, моят съпруг ме попита какво ще правя, след като завърша колежа. Отговорих му, че ще стана писател, ще бъда много богата и известна и ще го подкрепям по всякакъв начин. И той ми повярва. Сега, когато това стана реалност, вече нищо не го изненадва. Затова го попитах: „Добре, какво може наистина да те изненада и да те накара да си кажеш –„Е, това не си представях, че ще го направиш!”? Той помисли малко и отговори: „Да седя в голямо кино и да видя на екрана заглавието „Тръпка”. Тогава наистина ще се изненадам.” И аз си казах – „Ясно, това е следващата ми цел.”  - Как точно продадохте правата на книгата за филмиране? Имаше ли интерес и от други компании, какво ви накара да изберете  Unique Features? - Имаше огромен интерес, което ми казаха, че било доста необичайно за току-що излязла книга. Накрая сведохме предложенията до четири, като две от тях бяха наистина много добри и като гледах цифрите стомахът ми се свиваше от вълнение. И двете оферти бяха много близки, но в крайна сметка Unique Features работят в тясно сътрудничество с Warner Brothers и това ме спечели. - Запознати ли сте с работата на Шей и Лин? Как разбрахте, че те са правилните хора за вашата книга? - Мисля, че компанията New Line, която те основаха, постигна отлични резултати под тяхно ръководство и не виждам защо да не продължат в същия дух и с Unique Features. Има, разбира се, и много други елементи, но като че ли основах по-скоро решението си на симпатията си към тези хора.  - Смятате ли, че ще можете да отстъпите настрани и да оставите други хора да работят по вашата книга, или ще се опитате да участвате по-активно в създаването на филма? - По принцип съм от този тип хора, които или имат пълен контрол върху нещата – като при писането на една книга, или се отдръпват настрани. Така има по-малко напрежение – по-добре е да си стоя спокойно и да работя на лаптопа си, отколкото да се надвиквам с останалите в тълпата.  Знае се, че филмовите адаптации на популярни тийнейджърски книги – като „Здрач” и Хари Потър – помагат за още по-голямо популяризиране на книгите, но и има опасност от влияние на феновете върху авторските решения в каква посока да поемат героите им. Вижте Джейкъб Блак (героят на Тейлър Лотнър – младият индианец, приятел на Бела) във втората част на „Здрач”, „Новолуние”. Той е там и то с толкова нараснало присъствие, защото феновете му от филма и от книгите харесаха образа му и искаха точно него. Според мен филмовата адаптация трябва да се възприема като нещо съвсем различно от книгата, със свои различни творчески решения, така че за момента не се притеснявам от това в какво ще се превърне филмът.  - Ако имате възможност да повлияете върху филма, в каква посока бихте избрали да е това влияние – избор на актьори, визия или атмосфера?- Ако мога да повлияя само върху едно нещо, това ще бъде атмосферата. Горчиво-сладката, искрена и чувствена атмосфера е от изключително значение за „Тръпка”.  - От колко време се занимавате с писане? Какво образование имате?Маги: Не мога да си спомня да е имало време, в което да не съм писала. Винаги съм знаела, че ще се занимавам професионално с това. Учих история в Mary Washington College и след като се дипломирах, моят наставник смяташе, че ще бъде добре да се занимавам с научна дейност, да защитя дисертация. А аз отидох при него и му казах: „Вижте, съжалявам, че трябва да ви откажа и да отложа всички тези срещи с важни хора, които сте уредили заради мен, но няма да се занимавам с това. Ще стана писател.” А той само наведе разочаровано глава. Затова беше много хубаво, че можех да му се обадя и да кажа: „Вижте, аз съм номер 2 в списъка на бестселърите!”.  Никога обаче не съм имала някакво по-професионално обучение за самото писане. В колежа направих няколко опита да се запиша на курсовете по творческо писане, но наистина ми харесваше да уча история и все не ми оставаше време.  - Какво ви накара да седнете и да напишете първата си книга? По-трудно ли беше преживяването, отколкото очаквахте? - Винаги съм била едно от онези момичета с нос, забоден в книгите. Винаги съм обичала да изпитвам различни емоции и да преживявам най-различни неща. Четенето беше толкова голяма част от живота ми, че просто трябваше да седна и да опитам и аз.  Имах около 30 недовършени романа, преди да навърша двайсет години. Просто ми харесва да запиша идеята, родила се в мозъка ми, и после да я „убия”, ако се налага. Едва след като отидох в колежа, започнах да пиша с някаква цялостна изградена представа какво всъщност пиша – преди това изобщо не знаех как да завърша романите ми. И тогава за първи път имах завършени романи! Мисля, че написах първата книга, която наистина имаше край и начало, когато бях на 16 години. До 23 години не написах друга такава просто защото не успявах да измисля още отначало края им. - Кога решихте, че сте написали нещо, заслужаващо да бъде издадено? - За нещастие на издателите, аз започнах да им изпращам текстовете си още на 16 години – онзи първи завършен роман. По това време пишех по-добре самите писма, с които молех да погледнат романа ми, така че издателите сигурно са били доста шокирани и ужасени. Но когато завърших „Lament”, знаех, че това е нещо различно. Освен това започнах да получавам по-добри откази от издателствата: „Скъпа Маги, текстът ви звучи много обещаващо. Ако го пооформите още малко и го съкратите, може и да го погледнем пак.”   - Винаги ли сте писали за тийнейджъри, имате ли опити в други жанрове? - Единственият път, когато съм писала роман за възрастни, беше по времето, когато не бях възрастна. Това са едни нелепи трилъри за ИРА и проблемите в Ирландия, които писах на 15 години. В тях има напълно скандални сексуални сцени, които са още по-нелепи, защото са писани от човек, който дори не се беше целувал. Наскоро ги препрочетох и си казах: „Олеле, това е страшно!” Но няма да ги дам на никой друг да ги прочете, защото преживяването е доста болезнено. На 18 години обаче вече знаех, че искам да пиша само за тийнейджъри – отчасти, защото книгите, които аз самата четях на тази възраст, ме оформиха като личност. Мисля, че най-прекрасното нещо на света ще бъде, когато съм в края на кариерата си, някой да каже: „Спомням си, че когато бях ученик, най-много ми повлияха книгите на Маги Стийвотър.”  - Какво могат да очакват от книгата тези, които все още не са чели „Тръпка”? - Върколашки ужасии. Не, шегувам се! Това е една красива любовна история, изпълнена и с радост, и с тъга. История за Грейс, която винаги е харесвала вълците, живеещи в гората зад дома й, и за Сам – момче, което всяка зима се превръща във вълк. С всяко следващо лято обаче той все по-малко време е в човешкото си тяло, докато най-накрая ще остане завинаги вълк. Те се влюбват и започват да се борят с този проблем. И с целия свят около тях. Целта ми беше, когато хората прочетат тази книга, да се разплачат. Може да плачете, защото сте се почувствали щастливи и отново млади, или защото историята ви е натъжила. За мен е все едно. Но ще ми хареса, ако наистина съм ви разчувствала.   - Да си тийнейджър, и то влюбен е достатъчно трудно. Какво прибавя като атмосфера в книгата елементът с вълците? - Харесвам жанра „ърбън фентъзи”, защото можеш да играеш с метафорите. Една от главните ми цели е да накарам хората да загубят идентичността си – тази, която имат в този хомогенен свят, в който живеем. Така че, когато Сам се превръща във вълк, той по някакъв начин загубва себе си. Не може да си спомни миналото си. Няма представа кой и какъв е бил като човек, просто е вълк. Идеята на книгата е не да излезеш навън в гората и да почнеш да се скиташ, за да попаднеш на някое диво животно. Идеята е, че Сам престава да бъде Сам. Мисля, че много от тийнейджърите се борят с нещо подобно. Това беше моят начин да се заиграя с тази тема. Харесва ми, че с помощта на фантазията, на нещо нереално мога да създам един друг свят. Харесва ми, че този свят, в който ще попаднете, е около 90 процента реалност и 10 процента магически. Най-важното във всичко това е да накараш читателите да повярват, че всеки може просто да завие зад ъгъла и там да намери нещо неочаквано.  - Има ли нещо конкретно, което ви е вдъхновило за някой от героите ви?- Определено. Първо обаче се появи желанието да накарам хората да се разплачат. После се замислих за история за върколаци, но нищо не ми дойде наум, защото традиционната представа за върколаците просто не ми харесва. Всичко във вече изградената представа за тях ми се струва досадно и ограничено. След това обаче сънувах сън за една зимна гора и за вълците, живеещи там. Някак си знаех, че те се променят от хора във вълци, но не са върколаци, а истински вълци. И че има едно момиче, което е било ухапано, но така и не се е преобразило. Това беше, нямаше други подробности, но когато се събудих, настроението на този сън просто ме обзе напълно и си помислих, че може да излезе нещо по-голямо.  - Краят на „Тръпка” оставя много въпроси без отговор – като защо Грейс не става вълк и какво ще се случи със Сам. Ще намерим ли отговорите във втората част?- Не мога да кажа много, освен че Грйс все още е един от основните разказвачи. Има няколко основни линии – за новите вълци, създадени от Бек, за това дали Сам е напълно излекуван и какво всъщност ще стане с Грейс. Тези въпроси получават своите отговори, но се появяват други, които оставям за третата част.  - Това ли ще бъде краят на историята?- Да, замислена е като трилогия.  - За каква възраст е подходяща „Тръпка”?- Винаги съм мислела книгата като за 13 години и нагоре – без ограничения. Веднъж срещнах едно 11 годишно момиче, което я беше харесало много. Попитах и нея, и майк